През 2009 година на френски се появиха две книги на Боян Манчев – „Видоизменянето на света. Към една радикална естетика”[1] и „Метаморфозата и мигът. Дезорганизацията на живота”[2], с които той продължава, уточнява и разширява тезите и идеите си от „Невъобразимото. Опити по философия на образа” (София: Нов български университет, 2003) и „Тялото-метаморфоза” (София: алтера, 2007). Името на автора на тези книги, който е преподавател в Нов български университет, където продължава да води семинари, но от няколко години също така е най-напред директор на програма, а след това вицепрезидент на Международния философски колеж в Париж, се появява вече в един ред с имената на Жижек, Бадиу, Агамбен, Слотердайк. Бихме могли да разчетем този успех като ефект на индивидуално устояване. Както Цочо Бояджиев каза веднъж в разговор, „всяко духовно постижение в България е плод на индивидуален героичен акт”. Бихме могли обаче също така, без да подценяваме доблестта в лицето на недалновидния прагматизъм и на консумаристкото униние на съвременната епоха, да обърнем внимание на различните контексти, направили възможно – но и направени възможни от – това толкова самотно усилие, да се мисли. Силни в общотеоретичната си част, книгите на Манчев предлагат и великолепни конкретни естетически анализи. Този ми отзив обаче ще остане при едрите щрихи. Изследователският профил на Манчев е достатъчно значим сам по себе си, но и знаков за едно – да го наречем – видоизменяне на начините, по които трябва да се конструира у нас полето на теорията. В следващите редове ще се опитам да представя не само новоизлезлите книги на Манчев, но и мрежата, в която попадат, усложнена и заедно с това образцова за епохата ни тъкмо поради двуезичното и всъщност многоезично разгръщане на теоретичните търсения на този автор. Както, надявам се, ще стане ясно, самият ми подход е продиктуван от стратегиите на тези теоретични търсения. (още…)