РОДЕНА ОТ ГЛАВАТА

Фабули и сюжети в женската литературна история

© Миглена Николчина, автор 2002

© ИК „СЕМА РШ“, 2002

954-802 1-14-5

Изтегли като pdf!

|

СЪДЪРЖАНИЕ

Встъпителни бележки 7

Първа част

Българската женска литература: фабули и сюжети 14

• История и хронология 14
• Вечна, свята и… първа. Опит за обяснение 20
• Още сюжети: любовни триъгълници и интелектуални двойки 27

Елисавета Багряна и историята на българската женска литература 33

• Елисавета Багряна и Юлия Кръстева: сюжетът на една транспозиция 33
• Родена от главата: Багряна и патриархалната традиция 40
• Сътворяване на майката 50

Дора Габе: търпеливият бунт 58

• Женска кръв. Историята на „Теменуги” 58
• Символи и листове. „Съответствия” на Бодлер и „Лес” на Дора Габе 70
• „Лунатичка” – опит за приближение 84
• Отвикване от езика („Глъбини”) 94

Изпаряване на морето: женственост и мъжественост в лириката на Блага Димитрова 108

Семейството: от литературната към политическата употреба 116

Бяло върху бяло 125

Приложение 133

|

Втора част

Сестри на безсмъртието: Шарлот Броите и „Шърли” 135

Трагика и тесногръдие: Джордж Елиът и „Воденицата на река Флос” 141

Емили Дикинсън: поетика на отсъствието            158

Джийн Рис: да заслужиш смъртта 171

Вместо заключение: феминизмът в любовен ракурс 178

|

Библиография 186

“В сноването между бъдеще и минало, между “ще…” и “беше…” изведнъж се утаява и натежава сегашното “пишем”… мъката трябва да бъде “написана”, иначе душата й ще остане да се мъчи и да броди, а може би и да смущава местата на земния си живот.”

Радосвет Коларов, “Място в пожълтелите страници на историята”

Огледалото ни гледа.

Хорхе Борхес, „Огледала”

Изгубената утопия

Възможно ли е изгубеното съкровище на „кадифените революции” в Източна Европа да се окаже една изгубена утопия – или, по-точно, изгубването на утопията? В този текст Семинарът ще осигури рамка за изследването на една фантазия – фантазията за Запада като интелектуална (а не консумистка) утопия – и ролята, която тази утопия играе в противопоставянето на комунистическия режим. В качеството си на специфичен интелектуален опит и, по-точно казано, в качеството си на опит да се отиграе една интелектуална утопия, Семинарът онагледява вътрешната логика на възникването и функционирането на тази фантазия за Запада. Тук ще поставя в скоби ефектите на културната политика от двете страни на желязната завеса, макар и да няма съмнение, че тя усърдно е подхранвала утопичните визии и че за нея често полагат грижи службите за сигурност. В крайна сметка самата потребност службите за сигурност да проявяват такъв жив интерес към езотеричните занимания на интелектуалците е показателна.

Поставянето в скоби на този интерес беше особената дисциплина на онази епоха, както я описвам тук и в „Семинарът: начин на употреба”. Тази дисциплина беше съзнателно култивираното опако на параноята: да общуваш с всички сякаш те не са ченгета. И ето че десетилетия по-късно, в светлината на поредните извадени досиета – най-болезнено за мене лично, това на Богдан Богданов – параноята продължава да диша във врата ни: зловонен дъх, който ще продължава да трови обществото до момента, в който мрачната тайна бъде не просто оповестена до край, но и артикулирана като лична и колективна отговорност. Защо толкова малко от шестаците излязоха на чисто по своя собствена воля? Вж. началото на „Цинкограф” от Владислав Тодоров за извинението, което никога не чухме в действителност.

Ще използвам термина утопия – извън тясното препращане към утопията като литературен жанр или като философско конструиране на съвършени общества – в смисъла на способност да се мисли безместието на несъществуващото, включително на невъзможното. От гледна точка на това разбиране, Семинарът – като Семинарът тук има очевидната претенция да бъде синекдоха, pars pro toto, на една специфична източноевропейска фантазматика – се провали. Безместното беше мислено като имащо място, никъдето беше въобразявано като някъде.

Всъщност едва след промените стана ясно, че това е било утопия. То беше живяно, докато беше живяно, като съществуващо. Дефицитът на способността да се мисли несъществуващото като несъществуващо е може би една от характерните черти на последните десетилетия на миналия век. Както отбелязва американската изследователка Сюзън Бък-Морс в монументалното си изследване на 20 век Бленуван свят и катастрофа: отмирането на масовата утопия на Изток и Запад: “Бленуваните светове не са просто илюзии. Като ни напомнят, че това, което е, не е всичко, те утвърждават човешкия дук и са безценни от политическа гледна точка… Простият факт на съществуването на друга система обаче беше онова доказателство, което ни позволяваше да мислим, че блянът е възможен.”^[2] Бък-Морс говори от името на, така да се каже, западното бленуване. Аз ще хвърля поглед към бленуването от другата страна, бленуването на бленуваното. За разлика от Бък-Морс обаче аз съм убедена, че тъкмо объркването на бленуването със “съществуването на друга система” лиши бляна от потенциалната му мощ. В късните си текстове Лотман оплаква заразеността на мисленето ни с “преклонение пред актуализираните факти и презрение към онова, което би могло, но не е станало действителност”. Такава предразположеност препятства изследването на “изгубените пътеки на историята” и остава сляпа за случаите, когато “само недействителното има шанс да стане действителна сила”.^[3] Тази слепота съпътстваше утопичните визии от двете страни на желязната завеса. Мислехме си, че мислим онова, което е. Другаде.

Утопия и хетеротопия

Това залиняване на капацитета да се мисли неналичното е приписвано на разнообразни аспекти на съвременната епоха. Според “За другите пространства” на Фуко то се дължи на нарастващата значимост на пространствените – за сметка на времевите – измерения на света, в който живеем. “За другите пространства” е лекция, четена от Фуко през 1967г., но публикувана на френски едва през 1984г., а на английски през 1986г. В това незавършено и фрагментарно, но евристично есе, което вече споменахме в края на предишната глава, Фуко разграничава “утопия” и “хетеротопия” от гледна точка на “отиграването” им: за разлика от утопиите, които са “пространства без реално място“, хетеротопиите са според Фуко “нещо като контра-пространства, един вид ефективно отиграна утопия”. Подобно на утопиите, хетеротопиите са пространства, “където реалните места, всички други реални места, които могат да бъдат намерени в дадена култура, са едновременно представени, оспорени и преобърнати.” За разлика от утопиите, хетеротопиите, тези отигравания на утопията, са “реални”.^[4]

Фуко не предлага хетеротопията, която е формирана според него в “самите основания на обществото”, като заместител на утопията. От друга страна обаче очевидно е, че интересът му е привлечен именно от хетеротопията и че този интерес е неразделна част от твърдението му, че тревогите на съвременната му епоха са по дълбинен начин свързани с пространството, тъй като това е епоха на симултанността, на противостоенето, на близкото и далечното, на съ-поставеното, на разпиляното… “Времето навярно ни се явява просто като една от разнообразните дистрибутивни операции, които са възможни за елементите, разпрострени в пространството.”^[5] По-късните употреби на термина хетеротопия утвърждават тази тенденция, като отъждествяват хетеротопията с поглъщането на утопията от множащите се пространства, които са белег за постмодерното “обезосноваване” на света.^[6] По такъв начин хетеротопията започва да назовава изчезването на утопията: краят на утопията е отиграването на утопията. Утопията изчезва, като от “пространство без реално място” се превръща в “контра-пространство с реално място”. Тя изчезва, защото я има; няма я, доколкото е налична. Краят на утопията е нейната иманентност.[7] В един текст, към който ще се върнем, Михаил Риклин описва този „прираст на иманентност”, белязан от „дефицит на Другия”, като „парников” или – по причини, които ще станат ясни по-нататък – „Дубровнишки” ефект.[8]

Хетеротопната омонимия

Както вече стана дума, позовавайки се на Фуко, в редица свои изследвания Андрей Бунджулов развива идеята за комунистическия режим (който той нарича социализъм) като “хетеротопия”.^[9] Според Фуко хетеротопията е като огледало и Бунджулов подчертава именно функцията на комунистическия режим да отразява – като “представя, оспорва и преобръща” – структурите на “нормалните общества”. Срастването на утопията с хетеротопията би могло да обясни как претенцията на комунизма да бъде край на утопията го конституира като утопичен топос, който на свой ред е разрушен от утопия, проектирана върху реалния Запад. В опита си да проследя тази кривуличеща траектория, която най-вече ще ме интересува тук, ще се спра на един специфичен езиков ефект на хетеротопната огледалност, който предизвика доста недоразумения в първите десетилетия след промените и който със сигурност се проявява и при други обстоятелства.

Ще започна с пример. Спомням се следната сцена от Международния театрален фестивал в Лондон през 1987 година. Една театрална трупа от Любляна беше поканена за среща с публиката, която беше много впечатлена от нейното ярко и необичайно поставяне на “Медея”. Публиката упорито задаваше въпроси от рода на: критика на тоталитаризма ли е постановката? Феминистко ли е нейното послание? Дали не са имали предвид конкретeн политически лидер? А създателите й неизменно отговаряха на различните версии на тези въпроси: интересуват ни вечните ценности, изкуството не се занимава с политика…

Дори ако оставим настрана съмнителната практика да се перчиш с по-голямата си свобода пред хора, които я нямат (оплакванията от тачеризма, които изказваше – можеше да си позволи да изкаже – онази публика, не ми се виждаха въобще сравними със ситуацията на словенците, да не говорим пък за нашата в оня момент), има и друго какво да се посочи във връзка с тази невразумителна сцена на пълно разминаване: по онова време “вечните ценности” бяха израз на политическа съпротива в Източна Европа; тогава, както и сега, изкуство, което отказва да бъде политическо, може да има тъкмо политически смисъл в ситуация, където политическото е тривиализирано и обезсмислено, превърнато в мантра. „Вечните ценности” означаваха различни неща за двете страни на този неслучил се обмен: от едната страна, съпротива (срещу актуалната политическа пропаганда, която се очакваше от „социалистическия реализъм”); от другата страна, конформност (спрямо консервативни норми, които маскират актуалните си интереси като извънвременни). Това скрито семантично преобръщане и оспорване на преобърнати значения не се осъзнаваше – и двете страни намериха онова, което казваха от другата страна тривиално; резултатът беше разочарование и скука.

Както се вижда от този пример, дискурсивните ефекти на хетеротопната огледалност бяха налични по време на съществуването на Желязната завеса. И все пак те станаха очевидни след промените, след като огледалото се разпадна. Една от ирониите на посткомунизма беше приливът от буквални терминологични и реторически повторения, които ни заливаха от различни участъци в западния политически спектър и които трябваше да ни предложат езика на една качествено нова ситуация. Така например, краят на комунизма беше приветстван (или оплакван) като “край на историята” и “край на утопията”. Самото идване на комунистическите режими на власт обаче се артикулира като практическа демонстрация за триумфа на науката над утопията – т.е. комунизмът описва собственото си осъществяване като край на утопията, който пък извежда човечеството по пътя към края на историята. Така и идването на власт, и падането на комунизма се оказват опаковани като край на утопията и край на историята. Онова, което трябваше да назове една нова ситуация, назоваваше също така една стара и различна ситуация.

Само в някои от случаите тези странни репризи прераснаха в дебати. Такъв е случаят с проблема за частно и публично, който беше засегнат в предходната глава – или, както би се казало на езика на ancien régime, лично и обществено. Този проблем се дискутира в някои източно-западни спорове за феминизма, които се разгарят в началото на прехода. В тези спорове западната страна обикновено критикува, а източната страна обикновено защищава частното пространство – от една страна, твърдейки, че именно като частно то добива политически смисъл по време на комунизма, тъй като предлага ресурси за съпротива и лична свобода; от друга страна, изтъквайки, че твърдението “личното е политическо” придобива различен привкус на фона на опита ни с едно “политическо”, което инфилтрираше частната сфера с армии от доносници.

Същото се отнася до твърдението, че науката и всяко знание имат политически характер: то изглеждаше обезпокоително на фона на идеологически обоснованите забрани, които по време на комунизма последователно биваха поставяни – и по-късно понякога снемани – върху едни или други дисциплини или теории. Всъщност историята на “омекването” на режима може да се опише като постепенното договаряне все по-големи територии да бъдат припознати за не-политически и затова открити за свободно артикулиране…

Отказът да се разграничи творчеството на художниците и мислителите от техните биографии или въобще отхвърлянето на работата им като цяло поради това че някакви части от нея не са “правилни” плашеше още повече: заклеймяването на Пол де Ман, което съвпадна с началото на промените, придобиваше злокобен оттенък в Източноевропейския контекст на преследвания на автори и произведения. Склонността на различни гастролиращи феминистки да се фиксират върху неприемливите токове на източноевропейките се наслагваше върху спомените за това как милицията определяше дължините на полите и косите. Списъкът може да бъде продължен.

Комуникативният крах на една конференция в Дубровник (благодарение на Сорос този вълшебен град се превръща през 1980те години във важен център за научен обмен между Изтока и Запада)  предлага през коментарите на някои участници в нея своеобразна драматизация на проблема.  В тази конференция, състояла се през 1990 година, участват и неколцина българи, свързани със Семинара – Владислав Тодоров, Ивайло Дичев, Лъчезар Бояджиев, Иван Кръстев… Фредрик Джеймисън, известният марксист от Дюк, и вече навлезлият в моя разказ харизматичен руско-грузински философ Мераб Мамардашвили са в центъра на вниманието, но не по съвсем еднакъв начин: югославската телевизия пристига още на първия ден, за да интервюира Джеймисън; Мамардашвили е обект на преклонение от страна на източноевропейските интелектуалци в духа, типичен за оная епоха – отвъд медиите и официалните ранглисти. Присъства като една от организаторките и Сюзан Бък-Морс, която разказва за тази среща в Бленуван свят и катастрофа. В един момент, който изглежда е бил нещо като кулминацията на растящи недоразумения Мамардашвили грабва от ръката на Бък-Морс тебешира с жест, който тя описва като фаличен от гледна точка и на половата, и на възрастовата им разлика.[10] За какво точно е ставало дума? Тези, с които разговарях, не си спомнят, а и Бък-Морс не казва. Сякаш думите са се изпарили и е останала сцена като от ням филм. Има и друга безмълвна криза. Фредрик Джеймисън напуска конференцията преждевременно и без да предупреди: налага се организаторката Бък-Морс да позвъни в хотела (както отбелязва Михаил Риклин в своите “постмодерни” мемоари  за конференцията, борецът с империализма Джеймисън единствен от всички участници е отседнал в хотел “Империал”), за да разбере, че Джеймисън си е тръгнал.[11]

Дори ако оставим без коментар тези два необясними детайла, преживяването, поне за някои от участниците, е било изглежда разтърсващо. Риклин говори за „болезнени сблъсъци” и разглежда Дубровник като емблематичен за „глобалното затопляне” след края на студената война, което се характеризира с „дефицит на Другия” – всъщност той използва „парников ефект” и „Дубровнишки ефект” като синоними.[12] Почти десет години по-късно, в брой на Московския Художественный журнал, посветен на осмисляне на 90те, една от младите руски участнички в Дубровнишката конференция, Елена Петровская, откроява тази среща като единствено конкретно събитие за цялото травматично и очевидно неартикулируемо десетилетие.Тя не споменава тебешира на Мамардашвили или напускането на Джеймисън.  Вместо това отбелязва, че “индивидуалните надежди за разширяване на интернационалния диалог се превърнаха в дълбоко разочарование за двете страни” и че “това, което започна като търсене на заедност, приключи в пълна изолация”. “Еуфорията на най-сетне постигнатата свобода” е заменена от съзнанието, че падането на желязната завеса не е довело до нарастване на взаимното разбиране.[13] Петровская отбелязва много по-голямото разнообразие от перспективи и изкази на източно-европейците – разнообразие, към което допринася неповторимото участие на българите. По онова време никой не си дава сметка, че това многообразие е крехката рожба на един революционен момент и че веднага след промените то ще бъде безмилостно натикано, както твърди Петровская, в две категории: на конвертируемите изкази и на аутистичните изкази. За по-малко от десетилетие надеждите се превръщат във вкаменеолости; “още живи – казва Петровская с характерния обрат на депресията – ние се превърнахме в мумии.”^[14]

Все пак има и по-крайна реакция на тази конференция. Изкуствоведът Лъчезар Бояджиев сподели с мене, че тогава се отказва изобщо от теорията. Като художник-концептуалист, той преминава на езика на проектите, тази квинтесенция на конвертируемите изкази. „По отношение на конвертируемостта нищо не може да бие парите, със сигурност не изкуството” – отбеляза той в една дискусия. Или, както посочва Бък-Морс  в своето „Писмо от Ню Йорк”, публикувано непосредствено след скръбния разказ на Петровская, никой вече не се интересува от руската култура, тъй като „обезценяването на рублата, довело до социална несигурност широки слоеве от населението, включително интелигенцията и хората на изкуството… прави равнопоставения културен обмен невъзможен.[15]

Но какво толкова се е случило в Дубровник? По онова време рублата не е била още обезценена. Дали е някакво прозрение за „глобалния” дефицит на Другия – малко нещо прекалено буквално илюстрирано от внезапното тръгване на Джеймисън и – само месец по-късно – от не по-малко внезапната смърт на Мамардашвили на една летище? Или, точно обратното, става дума за културни различия, за, както ми писа Ивайло Дичев, „сблъсък между източно месианство и западен професионализъм”? Макар и Джеймисън да не посочва това, според Бък-Морс той пише тъкмо във връзка със същата тази конференция : “колкото повече техните истини са изречени на Оруеловски език, толкова по-отегчителни стават за нас; колкото повече нашите истини изискват да бъдат изразени та макар и в най-слабите форми на марксов език – да кажем, просто езика на социалдемокрацията или дори на социалната държава, или на социалната справедливост, или на равенството – толкова по-скоростно се изключват източните им слухови апаратчета (…) Няма общи знаменатели в тази начална битка (между Изток и Запад) за дискурсивни правила, така че неизменният финал е неизбежната комедия, в която всяка от страните мърмори неуместни отговори на собствения си любим език.”^[16]

Проблемът, както се вижда от малко нещо раздразнителното описание на Джеймисън, е не, че двете страни не познават езика, на който другата страна им говори. Проблемът не е в твърде много или твърде малко различност. Проблемът по-скоро е в някаква чудата комбинация от еднаквост и различност, която би могла да бъде описана по-прецизно като „омонимия”. Кризата в Дубровник би могла да се разбере като резултат от движението на омонимни понятия. Ако се върнем към идеята на Бунджулов за режима като „хетеротопия” на западните демокрации, можем да назовем тази омонимия „хетеротопна”. Хетеротопните омоними не са просто еднакво звучащи думи с такива или инакви различни движения. Както в огледалната дефиниция на хетеротопията у Фуко,  хетеротопните омоними се „представят, оспорват и преобръщат” взаимно

Това, което се случва, следователно, е, че по пътя си от говорещия към слушащия съответният език от изричащ някаква истина се трансформира в досада – в тривиалност, която не казва нищо, тъкмо защото казаното е отегчително познато. Самата познатост и разбираемост на езиците тук произвежда недоразумение и дори оглушаване (метафората за изключването на слуховите апаратчета звучи като да има нашенски произход и във всеки случай описва точно ефекта от дългогодишното ни обръгване на идеологически облъчвания). Езиците не са чуваеми тъкмо в своята оглушителна яснота. При изговарянето си те като че ли имат смисъл, при достигането до адресата си те са загубили този смисъл. Самата им познатост – прикриваща преобръщането и оспорването, които съпътстват огледалността – осуетява оня ръб от неразбираемост, който би подтикнал към общуване. За Лотман не би било проблем да обясни информационния недостиг при този обмен: там където всичко се разбира, имаме нулева информация. “В общуването ние имаме интерес именно към ситуацията, която прави общуването трудно и в крайна сметка невъзможно.”^[17] Вместо да се съсредоточи върху неразбираемото в разбираемото – защото неразбираемото тук се появява като скука и глухота в самата сърцевина на разбираемостта – оплакването от липсата на “общи знаменатели” (която, нека кажем отново, не е липса, а преобръщане и оспорване) фокусира проблема върху битката кой да определя дискурсивните правила. В края на семинара в Дубровник Джеймисън се отказва от говоренето и перформативно демонстрира кой тук ще определя – при моето отсъствие и вместо мен, системата. By default.

Дубровнишката конференция като че ли улавя мигновението, в което огледалото се изпарява. Щом то изчезне веднъж и пространствата от двете му страни се слеят, дискурсивният ефект е неутрализиращ и дори смъртоносен. Това може да се види в случая с дебата върху частно и публично, споменат в предишната глава: вместо да се появи нова перспектива, дебатът изпразни от смисъл самия въпрос. Омонимията на неприпознати различия не доведе до диалогично пре-обговаряне, а десемантизира означаващите. Тъй като в крайна сметка става дума за езиците на една значима и продължителна предходна ера – ерата на студената война – възможно е тази смислова евакуация да е един от невидимите фактори, довели до реторическата нищета, която си пролича още по време на югославските войни и която се пренесе в последвалите конфликти, колкото кървави, толкова и нечленоразделни. Като че ли е невъзможно вече да се “формулира дискурс за свободата, който да съответства на предизвикателствата на съвременните антидемократични конфигурации на властта”. Усещането, че разпадането на комунистическата система не е довело до желаната дискурсивна трансформация, че пост-тоталитарната епоха несъзнателно цитира и повтаря стария режим, че сега, когато “тъмният противник на либерализма си е заминал … инстинктът за свобода се е обърнал срещу себе си”; че “най-незащитимите черти на комунистическите държави през 20 век, като се изключи рутинната политическа репресия …” са изникнали в старите демокрации;^[18] усещането, с други думи, че забраната на мисленето просто е придобила нов аранжимент и на практика се е внедрила в една по-хитра репресивна машина, би могло да получи някакво обяснение в светлината на този комуникационен крах.

Една от досадните последици на хетеротопната омонимия е невъзможността да се назове предишния режим. Той нарича себе си социализъм, но това очевидно не пасва на западните употреби, които с мъка надживяха рухването на Източния блок. Враговете и критиците на режима го наричат комунизъм, което с оглед на точните дефиниции на този термин е също подвеждащо: идеолозите на прежния режим с право отричат приложимостта му към който и да е съществуващ ред. Нито пък е тоталитаризъм в точния смисъл на думата след смъртта на Сталин. Няма дума, която да се радва на консенсус в различните страни, които влизат в този блок, а какво остава за отделните мислители или политици, или пък просто за всекидневните употреби. Като го наричам „комунистически режим”, това трябва да се приема с пълно съзнание за незадоволителността и условността на това название. По един тромав начин то трябва да извиква както осъждане на този драстичен социален експеримент, така и разбиране на сложната му природа и сама по себе си, и като фактор в една глобална икономика на критично и проективно мислене

Утопията на утопията

И така, каквото и да се е случило на тази Дубровнишка конференция, то служи за Риклин като притча за „дефицита на Другия”. На Лъчезар Бояджиев то дава достатъчно мотив да се откаже от „аутизма” на теоретичното си съществуване. То дава основание за твърдението на Петровская, че “още живи сме се превърнали в мумии”. На този фон внезапната смърт на Мамардашвили на едно летище само месец след конференцията се явява като особено уместна репрезентация на „Дубровнишкия ефект”. Някои стават конвертируеми; по-малко конвертируемите изпадат в депресия; неконвертируемите умират: ето я, накратко, историята на източноевропейския преход. Размишлявайки за тази внезапна смърт Бък-Морс е склонна да допусне, че с жеста на грабването на тебешира от ръката й Мамардашвили може би е предупреждавал за “критическата, възникваща отново и отново задача на философското питане; за нуждата винаги да се започва отначало” и за “опасността от отхвърлянето на отговорността да се мислят сложните аспекти на настоящето”.^[19] Наистина, чрез това, което определя като “актове на философстване”, Мамардашвили настоява, че “мъртвото знание няма значение за нас – ние се обръщаме към миналото и го разбираме само в степента, в която можем да възстановим мисленото някога в нашата собствена способност да мислим и в това, което можем да мислим сега.”^[20]

Любопитният въпрос е защо, докато западната страна скърби по едри загуби като “съществуването на друга система” (Бък-Морс), дребните тебеширени драми в една семинарна зала предизвикват такъв отзвук в източната страна? Защо този незначителен комуникационен, при това теоретично-комуникационен, провал – несравним с крупни неща като  “отсъствието на надежден всеобхватен еманципаторен проект”^[21] – се преживява толкова болезнено, толкова травматично от източните участници? Защо осуетяването на „индивидуалните надежди за разширяване на интернационалния диалог” се възприема като достатъчен повод за траур, меланхолия, прижизнена мумификация, внезапна смърт? Какъв бленуван свят погива под развалините на парче тебешир?

Една година преди тази конференция в Дубровник българските участници в нея се включват в кръгла маса, проведена в Приморско на един от последните семинари при тоталитаризма. Тази кръгла маса, съзнателно или не, се опитва да назове рухващия блян. Той е наречен “класическо пространство”, което агонално – и карнавално – е противопоставено от своите защитници на постмодерното пространство, чиито защитници от своя страна с късна дата си признават, че са споделяли същите „класически” илюзии. Фантазията за класическо пространство (тук, в тази нова перспектива, отново бих напомнила за разграниченията между “нютоново” и “айнщайнианско” публично пространство, които Пеги Уотсън прави и на които се позовавам в предишната глава; както и за борбата на Стефан Маринов с относителността) поставя интелектуалната дискусия – разговора на света – в еднородно, равномерно вместилище, където всеки може да се присъедини на равни начала. Тази фантазия пренебрегва йерархиите, школите, неравенствата от един или друг вид, геополитическите, културните, езиковите, дисциплинарните и методологическите разделения, политическите несъвместимости, съпротивата срещу теорията,  личните съперничества и – ако отново се обърнем към аналогията на Уотсън – “изкривяванията” на пространството, които се причиняват от масата на академичните позиции, които, на свой ред, са изкривявания в други изкривявания… да не говорим за обезценяването на рублата. Фантазията се опира на онова, което Деян Деянов описва по повод Мамардашвили като “философска форма на живот” и което аз в тясна връзка с практиката на семинара се опитах да дефинирам като “прегръдката на живеене и мислене във фоне”. Каква е логиката на това бленуване? Класическо ли е наистина това пространство? Защо източноевропейските интелектуалци го проектират върху Запада?

Кое е първично: материята или съзнанието?

През 1982 година група студенти от Философския факултет на Софийския университет са на посещение в Московския университет. Всички са настанени в едно общежитие. Един от студентите е убеден – макар и не особено ортодоксален – марксист и въздържател; останалите пият и разговарят до късно през нощта. Така те стигат до идеята да нахлуят в стаята на марксиста, който мирно спи в два сутринта, и да го разтърсят да отговори на неотложния въпрос: “Кое е първично? Материята или съзнанието?”

Този грубоват философски пърформанс се цели в “основния философски въпрос” на диалектическия материализъм. Въпросът има само един правилен отговор, който истинският марксист (в това е шегата) трябва да помни и докато спи: материята е първична, съзнанието – вторично. Първичността на материята осигурява онтологическо основание за първичността на базата (производителни сили и производствени отношения) спрямо надстройката (култура, наука, религия); на труда над мисленето; на работника над философа; на “бурния практически живот” над vita contemplativa. Студентската шега обаче не само се прицелва в дрямката на догмата – тя несъзнателно разиграва един от непреодолимите парадокси на функционирането на марксизма като официална идеология: материята е може би първична, но питането за тази първичност изисква бдителност на съзнанието, което трябва винаги да е будно – дори когато спи!

Напрежението, което се проявява в изискването за тази неумолима будност, е налично в безкрайно дискутирания Марксов единадесети тезис: важното е света не да бъде обясняван, а да бъде променен – или не само да бъде обясняван, а и да бъде променян. Но от кого? От пролетариата? Тогава защо това твърдение е адресирано към философите? Марксовият призив към философите полага заниманието на философите – мисленето – като неразкъсваемо обвързано с пролетарското преобразуване на света. Резултатът е едновременното отхвърляне и мобилизация на мисленето.

Така макар че режимът осъществява господството си като монодискурсивна истина посредством обезкуражаването, а често пъти и прякото физическо смазване на мисленето и на онези, които са назначени да го упражняват в неумолима будност (не е нужно тук да влизаме в историята от конкретни акции на тоталитарния апарат, където екзалтираната неизбежност на интелектуалците е многократно разтърсвана от повтарящи се опити да бъдат те въобще заличени), някои присъщи на марксизма аспекти – върху които се полага монодискурсивността – насърчават и дори изискват непрестанно упражняване на способността да се мисли. Би могло да се каже, че първичната сцена на режима – теоретичният му произход – предопределя упоритото завръщане на изтласканото, което в крайна сметка ще се окаже фатално за съществуването му.

Спутник

Една от зрелищните илюстрации на това напрежение е неспособността на режима да заличи екстремните форми на хюбристичен бунт, подхранван от “научно-материалистическо” негодувание срещу материалните ограничения на човешкото съществуване. Ще се осъзнае ли човечеството като част от Вселената? Ще трансформира ли собствената си природа посредством съзнателно направлявана “активна еволюция”?  Ще промени ли физическия свят, така че да съответства на човешките морални изисквания? Ще напусне ли люлката на земята, за да се установи на други планети? Ще постигне ли безсмъртие, ще се превърне ли в космогоничен фактор, който да постави сляпата несправедливост на природата под контрол? “Мисълта не е форма на енергия. Как би могла тя да влияе на материалните процеси?” – пита през 1942 година биохимикът Владимир Вернадски.^[22] Името на Вернадски е свързано най-напред с идеята за биосферата, а по-късно с идеята за ноосферата: ноосферата е визия за метатморфозата на разума в геологически фактор (с каква степен на непосредствено действие е въпрос, който продължава да предизвиква дебати).  И действително, как би могла да бъде отхвърлена, от гледна точка на “научния марксизъм”, идеята, че човешката мисъл може да постигне “антропокосмизацията” на вселената? Идеята, че мисълта е или може би ще стане непосредствена материална сила с планетарни, звездни, галактически мащаби? Не е ли призивът, отправен към философите, да се промени света?

От средата на 19 век подобни въпроси пронизват мисленето на редица учени, философи и хора на изкуството в Русия. Тези нагласи получават названието “руски космизъм”. Радикалните питания на руския космизъм, тласкани от парадоксална материалистическа погнуса от материалността и вдъхновявани от бунтовна програма за спасяване от “инферналността” на трудещата се материя посредством милостта на човешкия разум, са подплатени от убеждението, че природните закони са непоносими. Те обричат човека на биологична несрета. Приковават го към най-страшното зло, гравитацията. Правят го зависим от времето. Как би могла бъдещата световна хармония да спаси миналото – или сегашното, случващото се в този точно момент – страдание? Тази апория заема видно място в творчеството на Достоевски. Можем ли да приемем съвършеното общество, ако то струва сълзите макар и на едно само изтерзано дете? Та дори и тези сълзи да са пролети преди столетия?

Безизходността на това питане, което оцелява по цялата траектория между Достоевски и съветския палеонтолог и писател-фантаст Иван Ефремов, има своя конкретен произход, изглежда, у бащата на руския космизъм, Николай Фьодоров. Фьодоров прекарва живота си като скромен библиотекар в Москва и отказва да публикува (трудовете му са публикувани посмъртно от последователите му), но идеите му упражняват огромно влияние върху много от знаменитите му съвременници. У Фьодоров крайният въпрос за неизкупимото минало страдание се появява и с крайно решение: един проект, който той назовава “репатрификация” и който изисква ни повече, ни по-малко от научното пренареждане на молекулите на вселената по такъв начин, че всички бащи, всеки, който някога е живял, но особено бащите, да бъдат възкресени – в телесното си обличие.

Тази “репатрификация” добива покъртителен и, от друга страна, озадачаващ смисъл, ако вземем предвид, че Фьодоров е незаконен син на принц Гагарин и се превръща в духовен предшественик – поради ролята, която изиграва за съветската космическа доктрина – на първия космонавт Гагарин (наследник на същия този принц и, следователно, родственик на Фьодоров). Все пак, ако “репатрификацията” бележи скритата болка, която тласка лишеното от баща дете към визии за напускане на скръбната Земя и за трансформиране на космоса в неунищожимо тяло на вечно живите бащи, много от идеите на Фьодоров, включително обсесията му с неизбежното разселване на човечеството из вселената, се подемат от неговите последователи. Редица проучвания проследяват нишката, която тръгва от Фьодоров и през основателя на съветската космонавтика Константин Циолковски (Циолковски, чиято глухота го изолира от света и затруднява образованието му, чете в Московските библиотеки, където Фьодоров го открива и снабдява с индивидуална учебна програма) достига до главната фигура в съветската космическа програма, конструктора Сергей Корольов, и до ерата на космическите изследвания.

Въобще режимът се справя с космизма по характерния си начин: някои от неговите представители са разстреляни (П.А. Флоренски и Н.А. Сетницки); някои умират в изгнание (В. Н. Муравьов) или в затвора ( А. К. Горски); някои прекарват години по затвори и лагери (16 години в случая с А. И. Чижевски).  Някои обаче са оставени да умрат от естествена смърт – например Вернадски, който става свидетел на отнемането на университетската автономия на два пъти при два различни режима и който в един момент е обявен за “знаменосец на реакционните сили”, оцелява. А някои – между тях е самоукът Циолковски, пренебрегван по време на царизма – получават всички необходими условия, за да развиват идеите си. Така Циолковски достига до истинската научна космонавтика в лицето на Сергей Корольов. Самият Корольов, въпреки огромните си военни приноси, е осъден на десет години затвор през 1938 (войната видоизменя това положение); а Иван Ефремов, тази късна реинкарнация на космизма, макар и да е признат като важен официален писател, вдъхва достатъчно съмнения, за да предизвика претърсване на апартамента му от КГБ веднага след смъртта му през 1972 година.

Така или иначе, може да се проследи пряка връзка между Фьодоров и символичното събитие на студената война: появата на първите съветски изкуствени спътници, които пронизват небето над Манхатан, съперничейки според Ню Йорк Таймс на Сириус със своя “жълтеникав блясък”. Мащабите на това събитие – “несравнимо по своето значение с никое друго, дори с разбиването на атома”, както пише Хана Арент^[23] – не могат да се сведат до сталинисткия проект за модернизация, нито пък до някакви прагматични, били те военни или потребителски, съображения. Спътникът, крепен от космически месианизъм и от идеята земята да се напусне завинаги, демонстрира триумфа на “съзнанието” над “сляпата материя”. В появата му има прекомерност, излишък, ексцес. Ето я тук надстройката, чиято относителна независимост служи за обяснение на самото съществуване на комунистическата система, на път към безкрайността..

Начинът, по който руският космизъм се вписва в марксистката идеология на комунистическия режим, е често обсъждана тема на семинарите през 1980те години. Макар и да разграничава “хоризонталната географска утопия” на Маркс от Фьодоровата “вертикална космическа утопия” с нейния порив да “осемени” вселената, Владислав Тодоров вижда и едното, и другото като част от модернисткото безумие на режима именно в качеството му на марксистки режим.^[24] Ивайло Дичев, за когото възгледите на Фьодоров представляват “странна смесица от десен православен месианизъм и ляв утопичен есхатологизъм” вижда тези възгледи по-скоро като отклонение от марксизма. Ето защо Дичев се чувства “изкушен да запита дали съветският комунизъм не стои по-близо до Фьодоров, отколкото до Маркс”.^[25] Според мене космизмът откроява парадокса, за който вече говорих. Тоталитаризмът на комунистическия режим е подкопаван от учението, чрез което се опитва да се осъществи. Рискована е идеята да се превърне една философия, тоест мисленето, което съзнава, че е мислене, в залог за една-единствена истина. Рано или късно тази идея ще проработи – ще започне да мисли – против себе си. Мисленето, което по силата на парадокса марксизмът насърчава, неизбежно се обръща срещу ограниченията, които тъкмо то трябва да наложи. “Антропокосмическите” проекти – това девиантно, често пъти нелепо и комично, и все пак предизвикателно и продуктивно инфилтриране на комунизъм и космизъм (отиграно у нас чрез нестандартната политическа кариера и загадъчната смърт на Людмила Живкова) – си пробиват път именно през непреодолимата, макар и всячески репресирана, здравословна страна на режима: неспособността му да спре да насърчава онова, което се опитва да смаже. Космизмът е един от симптомите на тази неспособност: той говори за недоволство от наличното; той настоява, че човечеството е незавършен проект; той изисква “активна еволюция”; той е неспокоен и динамичен. Той не предполага нагласите, които възпитават послушни субекти. И въпреки репресиите той успява да си пробие път в официалните институции.

Едно отклонение: научната фантастика, клубовете по научна фантастика и тайните служби

В края на 1970те, когато започнах да посещавам Софийския клуб по научна фантастика „Иван Ефремов”, такива клубове имаше вече в много от по-големите градове. Членовете бяха предимно гимназисти и студенти, но не бяха изключение и доста по-възрасни посетители. Организационно клубовете бяха, разбира се, тясно свързани с официални структури (без да съм сигурна, предполагам, на първо място ДКМС, но също културни институции от „космическата” следа на Людмила Живкова), но, подобно на неофициалните семинари, те обитаваха един постоянно разрастващ се „частен” ръб. Отново по начин, сходен със семинарите от 1980те, те имаха и противоположната тенденция да заемат все по-големи публични пространства – конференции и конвенции на национално ниво и пр. Макар че, за разлика от семинарите, клубовете нямаха професионална основа, те „обживяваха” същата межда между устната дискусия и писания текст: обменът на такива комуникации съставляваше етоса на заедността в тези клубове. През 1980те Софийският клуб публикува няколко сборника на ръба между самиздат и официалното издание, а след промените някои от членовете му действително намериха реализация като професионални писатели и издатели.

През пролетта на 1989 година – по-късно си мислех, че е ставало дума за отчаяни действия с оглед на предстоящия край, който тайните служби са съзнавали по-добре от всички; още по-късно си мислех още по-сложни допускания – по телефона в дома на мъжа ми, където всъщност живеех отскоро, ме потърси служител от Шесто управление, който за мое (наивно) изумление се оказа отговарящ за клубовете по научна фантастика и – макар че от години вече не ги посещавах – за мене. Подобни общения бяха белязали баща ми с параноя, от която бях извлякла поуката, че дори когато всеки друг избор ти е отказан, изборът дали да се страхуваш, или не, е твой. Все пак – ще се върна на това след малко – този ми кураж едва ли може да се нарече мой. Впрочем гласът по телефона ми даде опция да приема или да откажа да се срещнем. Реших да приема.[26] Срещнахме се – каква разведческа класика! – в кафене „Прага”. Тъй като по време на тази среща никакъв ясен повод за нея не се очерта – като се изключи вежливият интерес на служителя към новостите в американската научна фантастика – хипотезите ми са, че а) срещата беше част от кампания за сплашване, целяща да ни припомни, че сме наблюдавани; и/или б) опит на службите да покажат на онези, които пък тях ги наблюдават, че вършат нещо. Практиките на политически шантаж през 1990те и след това обаче говорят за трета и по-зловеща цел: създаването на мръснишки досиета за колкото е възможно повече хора. Във всеки случай много мои познати са били привиквани за пръв път през тази, както се оказа, последна година на режима. Аз си мислех, че съм мълчала като гроб за цялата случка, но Ангел Ангелов ми припомни години по-късно, че тутакси съм разказала всичко на големи групи от хора. Което не е без връзка със следното:

В задълбочения си анализ на съпротивата и дисидентството в България в епохата на комунизма Димитрина Петрова – която е била поканена през 1985 да се яви в канцелариите на Шесто управление, доста по-страшно място от „Прага” – отбелязва, че рухването на мита за всемогъществото на тайните служби е огромното постижение на 1980те. В текста си Петрова разгръща поразителната стратегия за поведение с „органите”, разработена от Красимир Кънев, неортодоксалния марксист, когото пийналата компания в Москва събужда, за да провери дали мисли, докато спи.[27] Петрова посочва обаче, че само софийските интелектуалци, навярно благодарение на мрежата от връзки, изградена помежду им, са си били извоювали относителна независимост спрямо тайните служби. Извън София дори през 1980те репресиите продължават да вземат драстични форми. И до днес се чудя защо моят отговорник продължаваше да бъде свързан с младежките ми научно-фантастични интереси, а не с по-късните ми  университетски обвързаности. Сигурно е лош знак за моята… подривност.

Не се учудвам вече обаче защо научната фантастика се е радвала на специално наблюдение.      Най-очевидното, но и най-малко интересно обяснение е, че като поставя събитията на други планети, научната фантастика критикува косвено съществуващия ред: утопиите показват какво е трябвало, но не е станало; антиутопиите рисуват извънземни тоталитарни режими, подозрително подобни на реално съществуващия социализъм. И все пак, струва ми се, че притесненията относно научната фантастика не са се отнасяли основно към алегоричния й репертоар. Много повече загриженост е пораждал, предполагам, стратегическият й потенциал: бидейки „научна”, научната фантастика се родее със свободата, която точните науки вече са си извоювали. Такава е по принцип една от възможните стратегии в хуманитаристиката, довела до идеята за „културна лаборатория”[28] и до Лабораторията за изследване на пост-класическата философия[29]. Ето защо теориите със структуралистка или друга сциентистка ориентация са въобще възможни по онова време, та макар и в маргиналиите.[30] Като хибрид между наука и литература и между точните и хуманитарните науки научната фантастика създава образец за по-нататъшно освобождаване от политически контрол както на хуманитарните науки, така и на литературата и изкуството.

Като още една добавка към парадоксите на режима, цензурата, която ограничава издаването на научна фантастика, упражнява същевременно качествен контрол, който превръща тази строго подбирана литература в област на сериозни питания, а не на забавление и фантазматично удовлетворение. Такъв е ироничният фон на оплакванията на Станислав Лем от бедите, които американският пазар е причинил на жанра:

„Фактът, че космосът е бил одомашнен, че вечните и безмълвни бездни, за които Паскал говори с ужас, са били изметени от него, се маскира в научната фантастика от кръвта, която буквално залива страниците й […] като по такъв начин се прикрива онова безразличие [на нечовешката вселена], което кара човека да проектира нови загадки за разрешаване и нови тайни за разбулване в напразната надежда да намери там отговора  на въпроса за собствения си смисъл.”[31]

Не мога да устоя на изкушението да отбележа появата на тайните служби и в този край на историята. Лем е един от най-страстните почитатели на обезпокоителната антифундационалистка визия на Филип Дик и го нарича „ясновидец сред шарлатани”[32]. Не е имало как Лем да знае, че Дик многократно пише донесения против него до ФБР, където го описва като „безлика група от Краков”, поставила си за цел да унищожи американската фантастика. Във ФБР едва ли са обръщали внимание на тези явни плодове на параноята. И все пак, както изглежда, самият Дик е бил обект на интерес от страна на тези служби в младостта си – подобни случки прекатурват по нашите места и доста по-стабилни психики от неговата.[33]

Що се отнася до клубовете по научна фантастика, бодрото безхаберие спрямо доносниците беше, като се има пред вид времето, симптом за психическо здраве. Като общности тези клубове, подобно на семинарите през 1980те, не позволяваха догадки, които да развалят разговора. Както и теорията, която се превръща в среда на семинарите, научната фантастика е мултидисциплинарна, преносима, преводима, необвързана с обособени идентичности, способна да пресича граници и отворена откъм различни политически, дисциплинарни и лични позиции. Тя е интерактивна и провокира дебати. Тя изразява неудовлетвореност от онова, което е.

Фантазията

През 1929 г. – след като Вернадски въвежда термина биосфера и преди да се обърне към концептуалния потенциал на термина ноосфера – П.А. Флоренски предлага в писмо до него идеята за “пневматосфера”: „Що се отнася до мене, бих искал да изкажа една мисъл, която се нуждае от конкретна аргументация и е засега само едно евристично начало. Идеята е, че в или може би върху биосферата съществува нещо, което би могло да се нарече пневматосфера, което ще рече специфичен вид вещество, което участва в кръговрата на културата или по-скоро в кръговрата на духа.”^[34]

Идеята, че културата и духът са кръговрат на “част от веществото” на биосферата се подема и разгръща от семиотиката на Юри Лотман. Видяна в перспективата на “мислещите светове” (заглавието на излязлата най-напред на английски книга на Лотман The Universe of Mind е преведено на руски като Внутры мыслящих миров -  “вътре в мислещите светове”), семиотичната теория на Лотман се оказва лингвистична трансмутация или – ако използваме един термин, на който той придава голяма значимост – превод на космизма. Семиосферата на Лотман, която той справедливо препраща към ноосферата на Вернадски, е колективен разум, който “вмисля” собственото си съществуване посредством процеси на означаване, които изглеждат автоматични, надсубектни и неотвратими. Разсечена от многобройни зони на интензивна семиотизация, пронизана от съобщения, които, докато пресичат зоните, трябва да бъдат непрестанно превеждани и препредавани, семиосферата е недостъпна за индивидуален, но също така и за тоталитарен контрол. Тя се движи като огромно небесно тяло в семиотичното пространство, където се сблъсква с други семиосфери и с останките – кометите – на предходни, сега вече мъртви семиосфери. При това тя не е затворена в себе си, тя може да се взриви и да отвори “семиотични прозорци” към не-семиотичното – от което да засмуче части, като същевременно изхвърли своите собствени мъртви съдържания обратно в не-семиотизируемото… Семиосферата “ври като слънцето, сгъстъци от активност кипят на различни места, в дълбочините или на повърхността, като пронизват с огромната си енергия сравнително спокойните участъци. Но за разлика от слънцето, енергията на семиосферата е енергия на информацията, енергия на мисълта.”^[35]

Това описание на семиосферата удивително напомня за… мислещия океан от романа на Станислав Лем Соларис, върху който Тарковски прави своята забележителна филмова версия. Идеята за ноосферата е представена в Соларис буквално като мозък с размера на планета. Той контролира космическата си среда и влиза в странен „диалог” с хората, които се опитват – с различни степени на добронамереност и в крайна сметка със съмнителен успех – да разберат това колосално и самотно размишляване. Колкото и да е скептичен относно напразната надежда да се намери човешки смисъл във вечното мълчание на космическите бездни, Лем все пак предлага визия за „антропокосмическото” измерение на мисленето. Ако се обърнах към тази визия и към космизма в опита си да създам разказ за изгубените илюзии на още едно загубено поколение, направих го поради желанието си да отгранича “бленувания свят“, който оформяше утопичния му хоризонт, от идеята за “класическо пространство” и за някакъв вид възкресяване на мечтата за република от философи. Това, което се явява, е по-скоро конструирането на въображаем планетарен nous. Тази фантазия – чиито теоретични опори са най-напред предложени от ноосферата на Вернадски, а по-късно разгърнати в семиосферата на Лотман и чието мощно художествено превъплъщаване намира израз в мислещия океан в романа Соларис на Лем и в едноименния филм на Тарковски – фантазията за планетарен нус, който “ври като слънцето” и неуморно превежда разсичащите го “сгъстъци от активност” в нова мисъл – се оказва фантазия тъкмо в момента, в който забравя, че е topos outopos, безместно място, утопия. Това е моментът, в който фантазията се сраства с представата за Запада не като земя на свободата и не като земя на изобилието (това са други теми), а като земя на вечната будност на мисълта, на вездесъщото обживяване на интелектуалността. Там беше той, фантастичният океан на неизповедимото, неизбродимо, тайнствено и все пак мощно въздействено мислене. Подобно на Лимба, където Данте се среща с бляскавите сенки от античността и чрез самия въображаем акт на тази среща присъединява към тях не само собствената си поетическа съдба, но и бъдещите съдбини на Окцидента, там беше – земята, където разговорът на човечеството не бе прекъсвал никога възвишения си мълвеж. Само да се отървем от зверовете, застанали на пътя ни, и щяхме да се присъединим.

Ирониите на отрезвяването намират изказ в следната епифания. Един философ измежду онези студенти, които събуждат задрямалия марксист, за да проверят дали продължава да решава важните философски дилеми и докато спи, се записва веднага след промените в докторска програма в североамерикански университет. В един дъжделив следобед той върви към Департамента по философия, когато забелязва двама измежду своите най-ценени професори да стоят пред нео-готическата сграда, увлечени от очевидно всепоглъщащ разговор. “Какви ли важни философски въпроси обсъждат тези забележителни мъже? – запитва се той, докато главата му е пълна с визии за “Атинската школа”, Платон вдигнал ръка към небето, а Аристотел уравновесяващ този плам с добре премерен хоризонтален жест. Той се доближава. Дебатът, оказва се, е върху застрахователни компании.

Отново за хетеротопията

Фуко се обръща към огледалото като пример за едно смесено преживяване на утопията и хетеротопията, но с цел да илюстрира разликата между двете. Аз се взирам в никъде (образа ми в огледалото); като се взира в мене – като ми връща погледа, така както образът в огледалото връща моя поглед – това никъде “упражнява един вид противодействие върху позицията, която заемам” и по такъв начин се материализира. Утопията, подобно на отражението в огледалото, е “безместно място”, което ми позволява да се видя там, където ме няма. Хетеротопията е трансформация на погледа, който идва от огледалото, в материална сила, която ме принуждава да се “реконституирам там, където съм”. За разлика от утопията хетеротопията има нормализиращ ефект и улеснява дисциплиниращите процедури отсам огледалото.

В анализа си на комунистическата система като хетеротопия на “нормалните общества” Бунджулов препраща към разказа на Хорхе Борхес “Тльон, Укбар, Orbis Tertius”, от който може да се извлече извода, че огледалото не е достатъчно за обясняването на комунистическата хетеротопия и че за това ще ни е нужно по-скоро “съчетаването на огледало и енциклопедия”. Бунджулов подминава обстоятелството, на което Борхес обаче настоява – а именно, че въпросното съчетаване е сродно със съвъкупяването, тъй като един от ересиарсите на Укбар твърди, че “огледалата и съвъкупяването са отвратителни, тъй като увеличават броя на хората”. Има сходство, следователно, между съвъкуплението и съчетаването на огледало и енциклопедия. За разлика от съвъкупяването обаче, съчетаването на огледалото и енциклопедията предполага хюбриса да се докаже на “несъществуващия Бог, че смъртният човек е в състояние да зачене свят”. В разказа на Борхес броят на хората наистина се увеличава наедро, с цели светове. От такъв един свят, зароден от “тайно общество от астрономи, биолози, инженери, метафизици, поети, химици, алгебрици, моралисти, художници, геометри”  – зароден значи от “стриктността на гросмайстори, не на ангели” – ересиархът на Укбар, това клето творение на огледалото, обявява погнусата си от огледалата.

Хетеротопията предлага уникален вход за анализ на огледалните ефекти на геополитическите диспозиции на силите по време на студената война. В този конкретен случай обаче това, което ме интересува, е потенциалът на това понятие за диагностициране на изгубената ни утопия. Рожби на огледалото и енциклопедията, каквито бяхме, ние си мислехме, че се взираме в Мястото. Оказа се пак огледало.

The West as Intellectual Utopia. Maria Todorova (ed.) Remembering Communism: Genres of Representations, New York: Social Science Research Council, 2009.

“Запад как интеллектуальная утопия”, Гендерные исследования, 2004: 12, сс. 5-27.

Младежът на романтизма

Романтичен старец не съществува. Това твърдение може да изглежда преувеличено. Наистина мнозина от романтиците не доживяват или едва се докосват до трийсетата си година — Кийтс, Шели, Новалис… Туберкулоза, борби и страдания, самотност, безумие, насилствена смърт, повече или по-малко явни самоубийства като теоретично промисленото (както подобава на истински немец) оттеглянe от живота на Хайнрих фон Клайст или като страстната прегръдка на Шели с морето… И все пак не са малко онези, които, макар и носени от вихъра на неистово, изтощително съществуване, все пак успяват, подобно на Байрон или Хофман, да прекрачат прага нa зрелостта. А други живеят дори твърде дълго. Вярно е, че поради лудост, злоупотреба с опиум или дори просто поради досада и притъпяване на артистичната чувствителност нерядко тези дълголетници оставят в младостта върховните си творчески постижения. Други обаче се радват не само на добро здраве, но и на завидна плодовитост. Най-често това са французи — Виктор Юго, Жорж Санд, което за сетен път потвърждава, че романтизмът е истински възприет във Франция едва когато е вече изживян и когато на културната сцена се появяват неговите в толкова отношения подобни на него отрицатели — болнавите, склонни към бленуване и метафизика, скарани с живота и доброто здраве, „прокълнати” фигури на символистите…

Не би било справедливо да се каже и че романтиците не се интересуват от старостта като обект на художествено пресъздаване. Старци и старици в творчеството на романтиците се срещат дори твърде често — вещици и магьосници, майстори на загадъчни механизми, въобще владетели на тъмно и опасно познание. Или пък напротив — самотни чудаци, чиято единствена утеха е някоя котка или цигулка; отхвърлени от обществото мечтатели, чийто пропилян живот незабележимо гасне, но е изпълнен отвътре с неизразими богатства. Това са образи странни, екзотични и твърде живописни — и тъкмо там е работата, екзотиката идва от чисто външния, отчужден поглед към старостта. Тя е наблюдавана с любопитното, съчувствено или малко погнусено зрение на младежа. Романтизмът е младежка идеология и старостта се привижда в него само като смътна, понякога хипнотична, понякога плашеща далнина.

Враждебност към зрелостта. Зрелостта плаши романтика повече, отколкото старостта. Зрелостта е чувство за мярка, съзнание за предела, за ограниченията на човешкото съществуване. Тя е способност да се прокара чертата между действителното и възможното, между възможното и чисто химеричното. Тя е особена форма на духовна концентрация, която се отнася пестеливо към живота и в сферата на осъществимото търси неговото максимално приложение. Всичко това е дълбоко противно на романтика. Икономисването на жизнени сили е за него проява на еснафщина, на охранена бюргерска философия, на котарашко (като у котарака Мур на Хофман) самодоволство. Признаването на каквито и да било предели го отвращава. Пределна, ограничена, застинала в границите си е куклата, автоматът и човекът, който се примирява с някакви предели, е също кукла, механизъм, автомат. Романтическата идеология е идеология на безпределния растеж. Саморазвитие, което клони към безкрайността, несекващо усъвършенстване — такова е според романтизма същностно човешкото.

Враждебността на романтиците към зрелостта стига дотам, че те отричат дори функцията й да ражда и подхранва живота. Истинският родител на човека е … детето; както Уърдзуърт съвсем буквално казва, „детето е бащата на човека“. Детето расте; възрастният е спрял да расте. Романтикът избира педагогиката на израстващото, а не на спрялото; той се самозаражда от собственото си съприкосновяващо се с безкрайността детство и не се нуждае от никакви родители, които да олицетворяват унилия свършек на младежкото му прилежание. Романтикът е по определение млад.

Бунтарство. Неприемането на едни или други предели е бунт; неприемането на каквито и да било предели е романтически бунт. Романтикът е недоволен не от това или онова, а от „това, което е”. В този смисъл той много точно прокарва разграничението между действително и възможно, но със съкровената цел да размени местата им. Онова, което е, е фалшификат; истинско е неявното, дълбинното или потенциално битие. Хайне, който твърде много се възхищава от Хегел, е очевидно смутен от Хегеловото твърдение, че всичко, което съществува, е разумно. Веднъж обаче, разказва поетът, Хегел се озърнал, да не би някой да го чуе, и отбелязал: „Би могло също и да се каже: Всичко, което е разумно, трябва да съществува“. Анекдот, който по типично романтически начин, иронично пренебрегвайки фактите, съгласува Хегел с романтическата позиция, която не иска да се примири с наличното и постоянно диктува своите условия на действителността.

От романтическото недоволство, което не приема нищо във вида, в който му се предлага, следват: в личния живот — кръвосмесителни връзки, извънбрачни деца, скандални семейни отношения, търсене на рисковани изживявания. В политиката — радикализъм и свободолюбие. В творчеството — новаторство и утопизъм. В митично завършен облик тези крайности се обединяват в Байроновия герой и у самия Байрон: нарушителят на социалните табута е същевременно революционер и неспокоен творец. От бунтарството на романтизма следват и трагиката, и върховните му постижения.

Бледност и бленуване. От казаното дотук става очевидно, че романтикът е блед. Бледността му е знак, че той се противопоставя на подхранващите сокове на действителността и на грозната вещественост на живота. Чревоугодничеството му е чуждо. Мери Шели се оплаква, че Пърси Шели бил равнодушен към храната. Ако яде, романтикът яде нещо съвсем скромно — „закуската на орача”, чисти природни продукти, хляб и сирене, мляко и мед; или, напротив, „млякото на рая”“, и „медена роса”, амброзия и божествени нектари, или пък чудни, екзотични плодове; във всички случаи той е склонен към вегетарианство. Прометей е отричан, защото огънят му скрил ужасите на касапството; Каин е приеман, защото принесъл на бога безкръвно жертвоприношение. Ако нищо не помага и конкретният романтик се окаже предразположен към напълняване и прекалено здрав вид, както, изглежда, е било при Байрон, тогава се прибягва до гимнастика и сурови диети.

Бледността е знак и за стихиите, които бушуват в душата на романтика. Те така го поглъщат, че го правят едва ли не прозрачен; като безплътна сянка броди той сред видимия свят. Докато котаракът Мур тлъстее край огъня, злочестият музикант Крайслер се лута като призрак сред стихиите. Героят на Емили Бронте Хийтклиф, едно от поразителните въплъщения на байронизма, в кулминацията на своята страст заявява, че трябва да се подсеща да живее, да се подсеща да диша. Бледността в крайна сметка говори за принадлежността на романтика към друг, по-висш свят, по който той неспирно копнее.

Вдъхновение. Изместването на романтическото съществуване от видимия към друг, невидим, по-висш или само потенциален (т. е. бъдещ, още нероден) свят се постига благодарение на една особена душевна нагласа, едно състояние на интензивно вътрешно горене и постоянна напрегнатост на силите, което състояние по липса на по-точна дума можем да наречем вдъхновение. Вдъхновението разбужда върховното човешко сетиво, въображението. Романтикът е едновременно хладен и нажежен: хладен, защото е чужд и равнодушен, а в много случаи и болезнено уязвим и заедно с това враждебен към онова, което го заобикаля; по един често пъти твърде жесток начин той не е „от мира сего” и досегът му с действителността е поредица от несполуки и катастрофи. Нажежен, защото пламти в копнежа си по свръхчовешки живот. Чрез тази нажеженост той „прогаря” очертанията на видимия свят и прониква до скритите отвъд тях форми на висшето битие; чрез този пламък, който стапя лъжовната фасада на действителното, той твори.

Спонтанността е неизменна характеристика на романтическото познание и на романтическото творчество. Романтикът постига романтическата истина — т. е. скрития идеален свят — като спонтанно и непосредствено се съприкосновява с нея чрез (сетивото на) въображението. Той твори непременно под напора на мощни и неудържими чувства. Той не одобрява както познавателната опосреденост, така и артистичния контрол. Естествено за него е само спонтанно избликналото.

Едва ли можем да си представим живот, колкото и кратък да е той, проживян открай-докрай в подобен — спонтанен — екстаз, макар че жаждата по непрестанно горене е може би едно от обясненията за ранната смъртност сред романтиците. Почти всички романтици се оплакват в един или друг момент от състояния на дълбока потиснатост и униние, от упадък на „възторга”, от меланхолия, сродна с онова обезсилване на духа, което средновековните монаси са наричали „акцидия“. Те предприемат различни заклинателни действия — така както Пърси Шели призовава западния вятър да го вдигне над „тръните на живота” — за да превъзмогнат кризите. Не винаги успешно. Миговете на екстаз, на върхово творческо осъществяване, на „вдъхновение” остават нерядко като населени от вълшебни птици острови сред океан от угнетеност и апатия. Според суровите думи на Т. С. Елиът на младини Колридж бил посетен от Музата и след това цял живот виждал призраци. Романтическата Муза — спонтанна н чародейна, чужда на всяка делничност, екстатична — е капризна и жестока в непостоянството си. Тя е Муза на поривистата младост. За утешение можем да кажем, че така е не само при романтиците, но и при някои техни критици. Фразата на Елиът може да бъде отнесена както към Колридж, така и към автора й.

Любов и страдание. Блед и унесен, равнодушен към храната, презиращ действителността, склонен към крайни състояния на духа, към униние и екстаз, романтикът е не само архетипният неспокоен и недоволен младеж, но и завършен, клиничен случай на влюбен. Несекващото горене, към което се стреми, се подклажда от неизтощима влюбеност. Влюбеността е естественото му състояние. За да бъде поддържана тя в необходимата изострена до болка фаза, същественото е да се изключи всякакво банално осъществяване и всяко нетърпимо щастие. За романтиците пъкълът е градината на истинския растеж, там, сред викове и скърцане със зъби, растат най-прекрасните им цветя. Според сравнението на Киркегор съдбата на поета напомня съдбата на жертвите на тиранина Фаларис, който ги затварял в нажежен меден бик. Стоновете на осъдените се процеждали през стените на бика като най-прекрасна музика; по подобен начин терзанията на поета галят слуха на публиката. Такава е по същината си гледната точка на романтиците за творчеството и те съвестно я осъществяват. Геният на романтиците се проявява най-напред в способността им да произвеждат страдания и да превръщат живота си в ад. Любовта е един от превъзходните им инструменти за тази цел, техният бик на Фаларис. Затова, когато са убедени, че „тайната на морала е любовта“ и че тя именно трябва да решава проблематиката на човешкото съществуване, на практика те гледат на нея като на средство за изтезание — както на себе сн, така и на другите. Резултатите стигат до истински катастрофи. Изоставената първа жена на Пърси Шели, който е дал цитираната по-горе формулировка на романтическия морал, се самоубива. Чрез любовта Хьолдерлин последователно върви към лудост. Романтическата любов се осъществява в ядно самоунищожение. Романтикът е по определение влюбен и заедно с това по най-дълбоката си същност убиец на любовта, а нерядко и на любимите същества. В „Църквата на йезуитите“ героят на Хофман, художник, постига Творбата си, обричайки жена си и сина си, които неистово обича, на гибел. Любовта дарява много на романтиците, но най-върховното, което им дарява, е своята изгаряща липса.

Грозота и уродства. Проблемът за грозотата, и то не за обикновената грозота, а за грозотата, която превръща носителя си в изрод и го отделя от останалото човечество, изключително много занимава романтиците. Те решават този проблем по най-разнообразни начини. Франкенщайновото Чудовище от романа на Мери Шели поради предизвиканата от уродството му изолация се превръща в злодей, макар че е първоначално благ и невинен вегетарианец. Отношението на околните, които се ръководят единствено от външността му, го прави престъпник. Малкият Цахес на Хофман, напротив, не претърпява развитие; предизвиканото чрез вълшебство възхищение на околните не го преобразява и той си остава уродлив вътрешно, както е уродлив външно. Квазимодо на Юго пък е изграден на основата на контраст: ужасен наглед и с нежна, вярна душа. „Човекът, който се смее“ — още една гротеска, още една романтическа притча за уродството. Дали пък тази хипнотизираност от свръхестествената грозота не е следствие от младежкия характер на романтическата идеология? Проблемът „как изглеждам”, мъчителното допитване до огледалото, е един от драматичните проблеми на младостта. Заедно с това отблъскващата външност е пречка за любовта или пък условие за върховното й проявление: т. е. тя е свързана с централния романтически мит за любовта като страдание, неудовлетвореност и липса.

Алкохол, опиати, лудост. Изместването на романтическото съществуване отвъд делничното и действителното към един свят на висша, недостъпна за обикновеното зрение истина, се осъществява в състояние на вдъхновение и екстаз, и всепоглъщаща влюбеност. Нуждата от постоянна приповдигнатост — в буквалния смисъл, като „повдигнатост” над бита и бюргерския здрав разум — не винаги може да бъде посрещната с простите средства на природата. На помощ идват, казано с думите на Новалис, „на гроздовете златното море” и „на мака сока кестеняв“ — заместителите, „изкуствените райове“. Злоупотребата с алкохол е често явление. А също и с опиум, чиито пагубни следствия се познават все още слабо и който е предписван като лек срещу зъбобол. Поне едно от върховните посещения на Музата у Колридж дължим на опиума, но също така на него дължим и упадъка на творческата му воля по-късно, незавършеността на делото му.

И най-сетне едно радикално изместване на съществуването, едно вече напълно безкомпромисно скъсване с делничните измерения предлага лудостта. Покъртителна е историята на Хьолдерлин, романтик-дълголетник, чийто разум угасва на средата на жизнения му път, така че половината от дългия му живот преминава в безумие. Лансираната напоследък версия, че това безумие е било само маска, щит, преструвка от страна Хьолдерлин, още по-ярко откроява романтическия мит за лудостта като върховна съпротива срещу участието в един неприемлив свят. Драмата на Хьолдерлин се задълбочава от нежеланието му да сподели романтическото схващане за страдалчеството като естествено състояние на твореца. Поетът е любимец на боговете, а любимецът на боговете трябва да е щастлив, следователно страдалецът не може да бъде любимец на боговете и значи не е поет. Така романтическото страдалчество се лишава от последната си утеха, отказва се от каквато и да било компенсация и разкрива способността си безкрайно да се самонадраства.

Практичната девойка. Тази тема, подхвърлена на шега от един български литературовед, който разбра, че ще пиша за „романтичния младеж”, е наистина романтическа тема. Подобно на Хофмановата Клара от „Пясъчният човек“, практичната девойка се опитва да заблуди героя, че светът е такъв, какъвто си го мислим с разума, и че достатъчно е да не виждаме нощната му страна (т. е. доброволно да си затворим очите за нея), за да се подреди той според очакванията на здравия смисъл. Истината обаче се оказва друга. Зад невинните занимания на практицизма — да кажем зеленчукопроизводството от „Царската годеница“ на Хофман — се крие смрад и ужас, и опасност от снизяващи превъплъщения. Сред романтическите кошмари практичната девойка е несъмнено един от най-страшните. И все пак за да наместим донякъде перспективата — в която поради разбираеми обстоятелства мъжката гледна точка доминира не можем да не споменем, че най-завършеното изживяване на романтическа съдба се предлага от две жени, от Емили Броите и Емили Дикинсън. Неистовата им самота, отхвърлянето на какъвто и да било компромис с външния свят, свръхчовешката интензивност  на техния изцяло обърнат  навътре живот дават безпримерен образец за романтическа гордост и творческо достойнство, за романтическо изместване на съществуването отвъд света на обикновените смъртни.

Виктор Юго. Този румен и червендалест романтик, който запълва едва ли не цялото столетие с бодрото си присъствие, като при това не престава да твори обемистите си произведения и с достойна за изумление добросъвестност да ги завършва, е живото опровержение на всичко казано дотук. Популярната ни представа за него е като енергичен и жизнерадостен белобрад старик с безупречно кръвообращение, а това съвсем не е бледият, болезнено възбудим младеж, когото описвахме досега. Юго е вдъхновен и патетичен, но по един необичайно здравословен начин. Във Франция романтизмът като че ли се разцепва на патетика и декадентство, прокарва пътечки към модернизма на XX век и създава естетически усложнения, които излизат извън обхвата на разглеждания тук проблем. Все пак честността изисква да кажем, че Юго е романтик, защото е отказал да остарее. В известен смисъл струва ми се справедливо да се твърди, че който не е бил поне мъничко романтик, не е бил млад.

1989 г.

Култура, брой 36 (2609), 22 октомври 2010.

Няколко думи за творческата биография на Владислав Тодоров, тъй като ми се вижда възможно за мнозина тя да започва с предишния му роман „Дзифт” (Жанет 45, 2008). Първата част от тази биография е теоретична и има началата си през осемдесетте години, в един методологически и дисциплинарен кипеж, където Владислав Тодоров ведно с Иван Станев оформиха направление, което неотдавна си позволих да нарека на страниците на „Култура” „подивяване на теорията” и което би могло да се определи, поне в случая с Тодоров, като теоретичен дадаизъм. Това беше теория, която тежнееше към театрализацията и пърформанса, към жеста и провокацията, към опредметяването на мисълта, към „изцепката”. Пред мои студенти Владислав Тодоров обясни: „Ние се замеряхме с концепти”. За да бъде това замеряне ефективно, за да предизвика късото съединение на „възпаленията” и „ексцесите” на натрупаната колективна мисловна енергия, то налагаше една огромна философска и художествена култура и от тази гледна точка „подивяване” тук означава материализация на теоретичното, трансформация на апориите му във взривна сила.

Ще го кажа в отделен абзац: публикациите на Владислав Тодоров, произтекли от тази епоха – „Адамов комплекс” (София, 1991), „Червен квадрат, черен квадрат: органон на революционното въображение” (Red Square, Black Square: Organon for Revolutionary Imagination, New York, 1995), сборникът в съавторство с Александър Кьосев, Ивайло Дичев и Иван Кръстев „Пост-теория, игри и дискурсивна съпротива” (Post-Theory, Games, and Discursive Resistance: the Bulgarian Case, New York, 1995) и др. са представителни за един български феномен, колкото миноритарен в своята рецепция, толкова бляскав и абсолютен в своите постижения: феномена на теоретичен авангардизъм, най-екстремния, струва ми се, който въобще някъде се е случвал. Може да се каже и това: единственият истински случил се авангард в българската история е теоретичен. Особената съдба на този авангард и инцидентните му изплисквания на театралната сцена са тема за друг разговор. Във всеки случай, няма как да бъде разбран романистът Владислав Тодоров, без този експлозивен субстрат от ерудиция и театрална жестовост.

Обръщането към романа като жанр

Рецепцията на този авангард се оказа не такава, каквато съм сигурна – подобно на американските издатели на Владислав Тодоров, които издадоха и „Пост-теория, игри и дискурсивна съпротива” – че този авангард заслужава (и каквато съм сигурна, че рано или късно ще получи). Причините са прости: за адекватната му рецепция е нужна комбинация от всестранна ерудираност, артистизъм и свобода от клишета. Тази комбинация е вече глобален дефицит и, доколкото я имаше у нас, беше незабавно издухана от новите медии в началото на промените (като от вирус, за който нямахме изработена защита, казано в стилистиката на „Цинкограф”). Неотдавна преминалият по екраните филм на Иван Станев Moon Lake е реквием на тъкмо този дефицит.[1]

Обръщането на Владислав Тодоров от теорията към романа има следователно поне този двоен мотив: от една страна, по самия си характер неговото теоретизиране клони към художественото (но, както ще се види, и обратното е вярно); от друга страна, романът предлага надеждата за по-широк отзвук. Не че тази надежда е непременно похвална. В началото на 90-те подобна надежда подтикна Юлия Кръстева да премине от значима теория към не дотам значими романи… Във всеки случай, в периода на преминаването си от теоретично към фикционално – колкото и несигурно да е подобно разграничение у Владислав Тодоров – той извършва сериозна изследователска работа върху конспирацията, терора и полицейщината (тази работа е частично отразена в „Хаотично махало”, 2005), от друга страна, пише мащабен роман с истински световни амбиции, части от който се появиха на английски и който в някаква степен – както и изследванията върху конспирацията и полицейщината – се е прелял в „Цинкограф”. А защо не целият? Ами по все същата причина – прекалено е сложен. Първият цялостно публикуван роман на Тодоров „Дзифт” е от тази гледна точка „популистки” опит, който в някаква степен успя като такъв. Все пак, нека в този ред на мисли укажем, че черният роман (и кино), който е обявеният жанр на „Дзифт”, е също така обикнатият жанр на Славой Жижек, словенския философ, който, за разлика от нас, успешно опакова за световния пазар една по-внимателна източноевропейска смеска от теория и авангард. Иначе казано, стигматите на теорията са налице и в „Дзифт”.

Човекът-вирус: теория

Преди да премина към забележителната концептуалност на „Цинкограф”, една интрига. В основата си сюжетът на романа е продиктуван от историята на прекопирания от Апъл соцкомпютър „Правец” и от така и неразшифрованата загадка на Dark Avenger, Тъмния отмъстител, българския компютърен гений, ескалирал вирусната война, в която пребиваваме и днес. Тази загадка, която в много разследвания води до вратите на Софийската математическа гимназия, е доста коментирана в света – ще дам за пример документалния филм copy me, i want to travel (копирай ме – искам да пътувам), чиито авторки се отнасят критично, но и с немалко интелектуална и морална симпатия към сложното преплитане на лични и социални проблеми в тази история. Само преди година – т.е. вече двайсет години по-късно – се запознах с една американка от китайски произход, живееща в Париж, която също беше дошла в София с (напразната) надежда да намери следите на този сюжет.

Владислав Тодоров е привлечен от тази история не толкова поради повърхностните коментари върху соца или прехода, или копирайта, които биха могли да се направят чрез нея – той не спестява някои коментари върху българите, но за тази тема малко по-нататък – колкото поради нейния потенциал за дълбинно осмисляне на тези феномени. Чрез нея „Цинкограф” се вписва в два изключително сериозни съвременни теоретични дебата: дебата как въобще е възможна социалната промяна и дебата как се случи промяната в Източна Европа и най-вече у нас.

Първият дебат произтича от апориите на пост-структуралистката критика на субекта и истината, като едно от решенията, изникващи в хода на дискусиите, е следното: не някакъв субект, осенен от някаква истина, а грешката в повторението прави промяната. Като в играта на „счупен грамофон” (самото название, което давахме в детството ми на тази игра, ми се вижда пример за такава грешка – не би ли трябвало да бъде „счупен телефон”? – или, напротив, грешката е вярна, тъй като става дума за отклонение, възникващо в серия от презаписвания?), всеки се старае да повтори в ухото на съседа си онова, което са прошепнали в неговото ухо, но в края на веригата излиза нещо различно (и неизбежно комично) от онова в началото. Това придава на промяната автоматичен, машинен, „вирусен” вид: кодът някъде се скъсва и криво ляво се пренарежда пряко намеренията на включените в пренасянето му субекти. Протагонистът на Владислав Тодоров, човекът-вирус Батко Стаменов, е литературно въплъщение на този дяволски механизъм. Благодарение на неуморимото му щъкане с неизменната му жълта вратовръзка с черен пепит (описанието му препраща към описанието на дявола и неговите спътници у Достоевски, Булгаков, Томас Ман), неудържимо се роят ерзаци и дубликати: нелегитимно се репликират конспиративни институции (Батко Стаменов основава „частен” отдел на ДС!), емблематични за една или друга епоха личности (Гешефф, цар Симеон, Тодор Живков – излиза, че не е ясно кога сме имали работа с истинските такива, или с техни двойници), телесни части, тайнствени документи… Тази теза за промяната като неточно „цинкографиране” е комическа – не защото е непременно смешна (в романа тя е постоянен източник на смях), а защото самият принцип на роене на двойници и ерзаци е комедиен. Батко Стаменов непрестанно майстори джаджи, чийто вид и направа оголва тяхната смехотворна „ерзацност”: като се започне със самодейната явочна квартира с буквално зазиданата в нея хазяйка (след като в Кремъл има мумия, защо не и в мнимото ДС) и се мине през всевъзможни устройства и технологии, като например притягането на корсет с помощта на хурка.

В тази обща рамка човекът-вирус предлага важна алтернатива на различните концепции, които се опитват да обяснят промяната в Източна Европа и в частност у нас. Най-общо казано, има концепции, според които промяната е плод на световноисторическата загуба на Източния блок в съревнованието му със западните демокрации, като за тази загуба решаваща роля изиграва дисидентството (това по-скоро не у нас); има и концепции, според които промяната е перфидно замислена и осъществена конспирация на (определени кръгове от) предходната власт (това най-вече се вярва у нас). Моето собствено виждане, което Владислав Тодоров познава, е, че режимът ерозира поради един вътрешен, конститутивен парадокс: този режим се гради върху налагането на една критическа теория (марксизма) като дискурсивен монопол (единствено вярно учение). Като резултат, за подобен режим критиката ще е перманентно вътрешно присъщо изкушение, като заедно с това ще е и особено опасна, тъй като и най-минималната й проява ще подкопава монопола на езика му. Ето защо тази най-невинна проява на демокрация, гласността, се оказва равносилна на самоубийство за предходния строй. Гласността позволява множене на езиците, което подкопава „единствено вярното учение”, а с него и строя, крепен от него.

Спрях се на тази моя теза, която другаде разглеждам по-подробно в контекста на това, което през 1980-те наричахме „Семинара”[2], тъй като тя е изобилно пародирана и заедно с това „вирусологически” преформулирана в „Цинкограф”. Участниците в Семинара, интелектуалците на 1980-те, които въплътиха роенето на езиците, делегитимирало режима, са обрисувани в „Цинкограф” като банда идиоти, чието шеметно смешно теоретично бръщолевене е предимно на езика на теоретичните текстове от онази епоха на самия Владислав Тодоров – от тази гледна точка, това бръщолевене е доста монологично, а пародията е и автопародия (включително „Божа Майка”, фазанът – лингвистичен издевател над Батко Стаменов, в романа се оказва автор на едно от емблематичните заглавия на Тодоров). При това, всички, освен един марксист-утопист, се оставят да бъдат вербувани за БаткоСтаменовия двойник на ДС поради „автоматично доверие, болно въображение и сподавен страх” (с. 264) – комбинация, породена, според самия Батко, от конспиративния тип управление.

Тази конспиративна масовка е, разбира се, точката на най-дълбокото разминаване между тезата, която аз подкрепям, и тезата, илюстрирана от човека-вирус, но може би тук е и мистериозната Мьобиусова лента, в която концепциите се събират: според едната теза, гласността срина режима, според другата – тайната. Гласността нямаше да бъде толкова гибелна, ако тайната не беше толкова конститутивна. Дали ще изберем едната или другата гледна точка, обаче, води до други съществени различия – втората теза изтъква, че режимът пада не поради вграден парадокс в неговата теория, а поради вътрешен недъг на неговата практика, а именно, конспиративното упражняване на властта, което пък не може нито да предотврати, нито да контролира своето безразборно клониране. Онова, което естествено се стреми към роене и множене, са не критическите езици, а конспираторите и конспирациите: системата рухва поради собствената си конспиративност.

Така Владислав Тодоров коригира тезата за промяната като заговор на тайните централи на предишната власт – и да е имало такъв, той е подкопан от бароковото клониране на заговори. Друг е въпросът дали развихрянето на конспиративни агентури, което неизбежно би мултиплицирало страха, не би имало по-скоро укрепващ режима, отколкото подкопаващ го ефект. Споделям виждането на Димитрина Петрова, изказано в текст, чието излизане на български продължава да се бави, че именно преодоляването на страха от говоренето води до отслабване на контрола от страна на ДС през 1980-те години и че то се отнася до свързаните помежду си интелектуални кръгове в София – разправата със самотните дисидентски фигури в други градове и през този период продължава да бъде брутална.[3]

Във всеки случай, не трябва да забравяме, че в романа тезата за подривно цинкографиране на надзора е теза на девиантния Батко, който я заимства от (несъществуващ) съветски дисидентски роман, четен в една от разследваните от него групи. Батковата конспиративна вирусология е дублирана обаче и от една, която вече се отнася до езика. Тя е изказана от Чавдар Чамов, който в началото на романа произнася онова признание и прошка за извинение заради сътрудничеството си с тайните служби (всъщност, с техния Батков клонинг!), което никога не чухме в реалността. Според Чамов, „Спекула” (уви, това е названието, което е дадено на Семинара) „се занимава с производството на дискурсивни вируси, с които инфектираме езика на комунизма, като назоваваме нещата възпалително.” (с. 136)

Това е теза – и методология – на теоретика Владислав Тодоров; такава е неговата корекция за дискурсивните ефекти на Семинара. Иначе казано, в романа промяната идва като разпад поради двойна вирусна атака – една откъм езика на теорията и втора откъм практиката на надзора. Тази комбинация се оказва сама по себе си инфекциозна и е разгърната по-нататък като опит да се обясни исторически (чрез мистифицирания дневник на Гешефф) и от гледна точка на последиците си в идеологическия и икономически крах на прехода. Без да преминавам в тези гигантски теми, ще отбележа, че Батко Стаменов чрез обичайните си налудни технологии буквално отравя нероденото „дете на групата” – на вербуваните от него интелектуалци. Така той – в противовес на една сладникава холивудска версия, която преди няколко години премина по екраните – пренася собствената си, многократно подчертавана в романа яловост върху „живота на другите”.

За българското: поетика

В своя отзив за „Цинкограф” Митко Новков поставя романа в една пределно обширна панорама на комици и сатирици. Много е добре да държим тази панорама пред погледа си, тъй като смехът и неговите непристойности непрестанно се налага да бъдат оправдавани в българското литературно поле. Към множеството споменати от Новков имена ще добавя три, които експлицитно присъстват в собственото писане на Владислав Тодоров и които ми се виждат особено важни за разбирането му: това са, от една страна, Андрей Платонов и Даниил Хармс и, от друга, Волтер. Тези имена ни налагат да мислим за едно специфично лице на смеха – абсурда – и за неговите философски употреби.

За Новков „Цинкограф” е сатиричен роман. Това е основателно, но това не е най-доброто, което можем да кажем за него. Ясно е как се смее сатирата – горко, саркастично, бичуващо. От двете й страни можем да поставим две по-различни лица на смеха. Едното е раблезианският, великанският смях, карнавалният смях, смехът – по Бахтин – на материално-телесната долница, на възраждащия се, триумфиращ живот. Другото е лицето на абсурда, който парализира обяснителните ни апаратчета. Идиот ли е Хармс или нас ни прави на идиоти, като ни разказва за шест паднали от един и същ балкон бабички?

Сатирата кастрира карнавалния смях и придава смисъл на абсурда, с което го одомашнява – отнема неговото обезпокоително странно. Все едно Хармс да бичува бабешката непредпазливост или общината, която не обезопасява балконите. От тази гледна точка сатирата, при всичките си отровни жила и обществени ползи, е нещо твърде питомно. Нека и аз се пооплача тук от българите, да внеса своята лепта в този национален спорт: ние, българите, иначе се смеем по всякакви начини, но когато се смеем литературно, непременно трябва да се смеем сатирически. Затова имаме Алеко Константинов, а не Ярослав Хашек или Монти Пайтън. И като се смеем сатирически, обикновено е за две неща: българските политици и българите като такива.

Лошо няма: трябва да се критикува и сатира трябва да има. Проблемът в случая е, че пълзящият мазохизъм на тема „българското”, който ни залива и който отдавна е оставил зад себе си всякакви продуктивни приложения, непрестанно отвежда „Цинкограф” в пагубни за собствената му поетика изкушения. Владислав Тодоров има капацитета за истинския, гениален абсурд – оня на Платонов и Хармс, оня, който помита логиката, за да оголи зевовете в големите обяснителни схеми, в едрите идеологически феномени. Там му е силата и там той е уникален. Като сатирик на тема „ах, колко сме зле” той рискува да попадне в същите клишета, които осмива. От друга страна, самият мащаб на оплакването от българската вирусология – разбирай, липса на оригиналност и иновативност – придобива такива грандиозни размери в „Цинкогарф”, че на практика се преобръща в космически катаклизъм. Лошо, лошо, ама пък какъв размах!

Това ни отвежда към друг проблем, който е стар проблем на Владислав Тодоров и който е толкова трудно отделим от качеството му – никаква мяра. Мозъкът на Живков, ташакът на Гешефф и пръстът на Стамболов! И жени в топлинки! Е, няма ли да ни дойде много? Истината обаче е, че щом се вгледаме по-внимателно в щръкналата отвсякъде арматура на градежа на „Цинкограф”, тя май всеки път се оказва функционална. „Цинкограф” е философски роман в оня точен и конкретен смисъл, който употребяваме спрямо философските новели на Волтер. Персонажите са комиксови и случките са абсурдни, защото това са персонажи-концепции и случки-лаборатории, в които концепциите се подлагат на проверка. При това, „Цинкограф” е редкият случай на български роман, облегнат на собствена теоретична платформа и вписан в течащ вече три десетилетия тукашен теоретичен дебат. Тази платформа и този дебат са дълбоко потънали в разказването и в стихията на смеха и в този смисъл романът може да бъде четен съвсем спокойно и без тях. И все пак, наличието им е от решаваща важност, както е от решаваща важност и връзката на романа с мисленето на 1980-те години. Самото заглавие „Цинкограф” едновременно цитира, копира и ерозира „Индигото на Гьоте” (Александър Кьосев), „Прозрачната книга” (Ивайло Дичев) и множество други основополагащи текстове на „Семинара”. „Цинкограф” налага да премислим още веднъж с днешна дата идеите, тръгващи от онази епоха.

[1]Вж. сборника с есета Moon Lake, София: алтера, 2009.

[2]“Семинарът: начин на употреба.”, Критика и хуманизъм, 14/2, 2002, 79-107.

[3]Вж. Petrova, Dimitrina. ‘Bulgaria.’ Dissent and Opposition in Communist Eastern Europe: Origins of Civil Society and Democratic Transition. (eds.) D. Pollack and J. W. Aldershot, London: Ashgate, 2004, 161- 182. Тексът е преведен и подготвен за печат в «алтера академика», но дали това списание ще продължи да излиза, е друг въпрос

За Боян Манчев и усилието на мисълта

Култура, брой 38 (2566), 05 ноември 2009

“The Seminar: Mode d’emploi. Impure Spaces in the Light of Late Totalitarianism”, in Joan W. Scott and Debra Keates (eds), Going Public: Feminism and the Boundaries of the Private Space, University of Wisconsin Press, 2004, pp. 359-389.

|

“Семинарът: начин на употреба.”, Критика и хуманизъм, 14/2, 2002, 79-107.

|

“The Seminar: Mode d’emploi. Impure Spaces in the Light of Late Totalitarianism”, differences, vol. 15, Spring 2002, pp.96-127.

|

СЕМИНАРЪТ: Начин на употреба

В памет на Стефан Маринов

Аз съм Сибила и ви казвам с отмъстителност:

Когато се говори прекалено дълго за нещо,

Обикновено то става действителност.

Иван Станев, “Представление и наказание”

Теория и терор

Обръщането ми към тази тема бе продиктувано от редица теоретични, политичски, пък и морални и житейски апории, с които се сблъсках през годините на така наречения преход (този преход, който толкова често има вид на зацикляне) и които е безсмислено да изброявам тук. Някои от тези апории така или иначе ще изникнат в хода на разсъжденията ми, други ще си останат неназовани. Няма обачe как да избегна факта, с чието признаване следователно ми се налага да започна, че опитът ми да намеря решение или поне приемлив подход към тези апории ме тласна към съмнителните (от гледна точка на изследователя) чарове на преживяното. Това преживяно в случая се отнася до последното десетилетие на тоталитарния режим в България и още тогава се беше самонарекло “семинар”.

Семинарът? У нас? През осемдесетте години? Кой го е грижа за това? И все пак отвъд битките и боричканията на оцелелите за “останките” от семинара^[1], остава си мистерията, че семинарът – от  елитарните си начала в края на седемдестте до преливането си в улични действия и сблъсъци с милицята през пролетта и лятото на 1989 година – очертава най-видимата траектория на разпадането на тоталитарната власт. Така че, дори и да не можем да твърдим, че семинарът събаря тоталитарния режим – а какво го събаря? окончтелен отговор няма и едва ли ще има -  със сигурност можем да кажем, че семинарът се появява като най-очебиен симптом за приближаващата кончина на тоталитарния режим в България. Семинарът по такъв начин ни изправя пред загадката за разграждането на една неумолима политическа, икономическа и военна машина със дискрусивни средства: чрез “гласност” – т.е., ако вземем буквално термина на Горбачов, оказал се смъртоносен -  чрез трептенето на звуци в пространството.^[2]

Веднага се налага да уточня, че в това трептене имаше нещо много специфично и че дори когато в най-лиричните си моменти семинарът решаваше да пее, резултатите бяха от типа на операта “Витгенщайн”, където Бъртранд Ръсел и Лудвиг Витгенщайн извиват глас ведно с Ирибаджаков (всички, разбира се, изпълнени от участници в семинара), а хорът на “атомарните факти” ги съпровожда с “Къде е супата?” (В ситуацията на днешната ни социална амнезия, добре е да си припомним, че супата, както и свободата на словото, принадлежаха на режима на дефицита.) Иначе казано, специфичността на това гибелно отекване, на този йерихонски терор, който срина стената, беше неговата теоретичност. Болшевишката революция и по-късните й източноевропейски издания са теория превърнала се в терор. Екстремизмът на гласността осъществява смъкването на терора като теория. Актуализацията на теорията в терора на тоталитаризма се преобръща и краят на тоталитаризма се разразява като теория.

Смъкването на режима посредством теория (ако приемем, че това се е случило) става възможно поради самото структуриране на режима като тотален дискурсивен контрол. Дискурсивният контрол подсигурява прерогатива на даден дискурс да излъчва действителността. Най-сигурният път за един дискурс да е действителност е чрез налагането му като единственият дискурс. Чрез дискурсивен контрол режимът налага тъждество между онова, което се казва, и онова, което е. Резултатът е онтологическа бъркотия, където идеологическите твърдения приемат вида на заводи, а заводите произвеждат поезия. ^[3]

Тази маневра обаче – установяването на една власт като дискурсивен монопол – прави въпросната власт твърде уязвима спрямо множенето на дискурси. От тук и статусът на интелектуалците. Интелектуалците са изобилно произвеждани от режима, за да осигуряват поддръжката на дискурсивния монопол. Те са организирани в квази-милитаристични съюзи и са наблюдавани особено ревностно от тайните служби, с които им е налага да обсъждат, например, нео-хегелианството. От друга страна, те служат за пример за това колко е опасно да се нарушат, макар и едвам забележимо, правилата на позволената езикова игра. Режимът се нуждае от дисиденти. Наказването на дисиденти подсигурява съблюдаването на основния закон: “Ще говориш тъй, както ще говориш.”

Видян в тази перспектива, семинарът се оказва оплетен в парадокси, тъй като обитава дискурсивната машина, която се опитва да надхитри -  орисия, която не ни налага да отречем присъщата й логика, т.е. логиката на алогичността, така както Джоан Скот я описва в анализа си на парадоксите на френския феминизъм, който трябва да говори езика на правата на мъжа – т.е. език, който има една дума за мъж и за човек. (Scott, Only). Що се отнася до източно-европейските интелектуалци, парадоксът е следният: режимът трябва да произвежда собственото си подкопаване, за да се поддържа; интелектуалците се опитват да подкопаят властта, на която дължат подривния си статус. В последна сметка, семинарът е възможен поради предпоставките, които споделя с режима, който подкопава: вяра в незиблемата дискурсивна власт.

Такова твърдение поражда, разбира се, въпроси относно връзката между език и власт и относно “колабирането на властта в езика (което) бележи изобретяването на модерната политика” и което отваря в демократичните общества възможността една власт да бъде “смъкната чрез езиков акт” (Goldsmith 139). Дали уязвимостта на комунизма спрямо езиковото дисидентство е следствие от отклоняването му или от близостта му до демократичното “колабиране на властта в езика”? Дали тази уязвимост би придружавала всеки случай на дискурсивен монопол или тя е симптом за произхода на комунизма като несполучил просвещенски проект? Тези въпроси са особено животрептящи днес, тъй като хвърлят светлина върху факта, че дискурсивното разпадане на комунизма се случи отвътре и по повече или по-малко мирен начин (насилие се появи там, където режимите метаморфозираха в други видове дискурсивен монопол, националистически или религиозен). Ненасилственото – дискурсивно и теоретично – разпадане на източно -европейските режими по такъв начин поставя въпроса за ролята, която теорията ще продължава или няма да продължава да играе в свят, който вече не е преследван от призрака на комунизма, но със сигурност е обсаден от други призраци. Би ли могла теорията да изиграе някаква роля в контекста на религиозен дискурсивен монопол? Би ли могла да се противопостави на непрозрачната власт на образа, чрез която медиите контролират “обществото на зрелището”? Това са едри въпроси. Тук аз ще огранича задачата си, полагайки семинара в перспективата, която оставя отпечатъка си върху източно-западния феминистки обмен (и най-често сблъсък) през първите години на прехода. В тази перспектива, дискурсивните проблеми са опосредени от въпроси, отнасящи се до разделението публично/ частно пространство. Ще подходя към семинара чрез – и отвъд – специфичния смисъл, който “пространството” добива в рамките на този дебат.

Артикулирайки всичките тези ясни въпроси и намерения, не бих искала да възбудя прекомерни очаквания. Семинарът беше колективно преживяване, което, поне засега, си остава до голяма степен несъобщаемо, отчасти поради бруталната промяна в общата политическа и дискурсивна рамка, отчасти поради присъщата на семинара и по неизбежност парадоксална антидискурсивна нагласа. Доколкото семинарът се опитваше да унищожи дискурсивната машина, която го беше създала, той трябваше по необходимост да се конституира като дискурсивно камикадзе. Въпросите ми следователно вместо да получат отговор, по-скоро ще корозират при допира си със своя екзотичен предмет.

Приближаване до семинара

“Семинара? За Лакан ли става дума?”  – питаха ме понякога, когато се опитвах да обясня темата си. За Лакан може и да се говори, разбира се – особено що се отнася до дебатите относно моралността на “метода” и/или “шаманството” при битките за спечелване на семинарната аудитория. И все пак Лакан би бил само един от многото (не)легитимни семинарни примери за противостоянието на устното и писменото – примери, които с всички възможни извинения по посока на Дерида, отвеждаха семинара в крайна сметка до Платон и неговото “неписано учение”. Ерата на семинарите бе начената и до края протече под знака на поредица от семинари върху античната философия и култура, където водещи фигури бяха Богдан Богданов и Цочо Бояджиев и където проблемът за писаното и неписаното, за четеното и звучащото слово, и за диалогичността на философстването се появяваше отново и отново.^[4]

В прибягването си до устното слово, до говореното като оразличимо от писмовното, до критичното питане като “форма на живот”, до философския диалог като въплътен опит, до колективното дирене като изкуството или Ероса или най-сетне като ars erotica на разговора, семинарът беше спонтанно явление, до голяма степен мотивирано от цензурата, която все още контролираше печата, но вече не можеше да контролира говоренето.^[5] По думите на Ангел Ангелов, “Диалогът” беше хуманитарна нагласа, нормативна, непостижима, култивирана в приятелски кръгове през 80те години срещу самодоволно монологичното държавно (и институционално) слово. Тази нагласа предполагаше възпитаване в способността да слушаш другия при едновременното неутрализиране на вътрешния си авторитет – шум. Успехът не беше голям, но и днес различавам хората, които не са принадлежали към кръговете, ценели диалогичността като поведение. (Ангелов 9)

От края на 70те, това хуманитарно “култивиране на диалогичността” увлича нарастващи кръгове от хора и събития. Философският факултет на Софийския университет е един от центровете, но не е единственият – с годините все повече събития започват да се организират във все повече академични институции във и извън София. Доколкото знам, само един от тези семинари, “Салонът” на Николай Василев (който по-късно беше уволнен), се организираше в собствения му частен апартамент. Повечето семинари, дори на ранните етапи, заемаха най-напред кабинетите и малките университетски зали и постепенно – някои от тях – се пренасяха в големите аудитории. Привлекателността на официалните пространства идваше и от стремежа да се излезе на открито, и от големината им. Един от най-впечатляващите примери беше семинарът по математическа логика, който през 1988 г. събираше със загадъчната си материя стотици слушатели в 65 аудитория на СУ. Година по-късно, едно поетическо четене в същата аудитория привлече огромна тълпа, която се опитваше да нахлуе в Университета и конна милиция, която се опитваше да я спре.

И все пак, макар че семинарите обикновено започваха в официални сгради, границите между частно и публично не бяха много ясни. Когато се състояха в официални сгради, семинарите се нуждаеха – и получаваха – официално разрешение, но на практика те не се вместваха нито в пространствените и времевите, нито в идеологическите рамки на институциите и се разпростираха в частни простраства. Обикновено се представяше един или няколко доклада – понякога написани, по-често само изговаряни. Следваше дискусия, която естествено преливаше в целонощно говорене, пиене, купонясване. Имаше нещо карнавално във всичко това. Така Новата 1984 година беше посрещната с една доста бурна “конференция” върху Джордж Оруел с окачени по стените портрети на Карл Маркс, дегизиран като Дядо Мраз. Разнообразни други дейности прилепваха към академичните – изложби в частни апартаменти, литературни четения, всякакъв вид представления. Карнавализацията се изразяваше и в нещо като “интердисциплинарен трансвестизъм“: асистенти, които пеят в “операта Витгенщайн”, математически логик, който събира отбрана публика (в апартамента на Стефан и Юлиан Попови) със своята “графична изложба“…

Някои от семинарите бяха част от учебната програма, но привличаха нарастващи аудитории, които отдавна си бяха взели изпитите (семинарът “Мит и литература” на Богдан Богданов, “Шопенхауер, Ницше, Киркегор” на Исак Паси). Повечето семинари имаха извънпрограмен статус от един или друг вид. Някои от тях се водеха от един човек, други бяха колективни и повече или по-малко строго организирани; някои се провеждаха веднъж годишно след внимателно планиране и подготовка (семинарът в Гьолечица); други продължаваха с години на месечен, седмичен или не съвсем ясен принцип. Някои се придържаха към стриктни академични изисквания и разчитаха на точния цитат, елегантната препратка, вежливата формулировка; други се впускаха в скандали и перформативни интервенции (“изцепки” и “възпаления”), като търсеха предшествениците си в дада, сюрреализма и Ги Дебор. Много от ранните семинари се  насочваха към един проблем или автор (Платон, Хусерл, Витгенщайн). Те бяха елитарни и стриктно професионални с надеждата – наред с други неща – да ограничат достъпа на доносници. Тази ситуация обаче бързо се промени и семинарите разшириха както тематичната, така и дисциплинарната си рамка.

Един прост начин да се опише промяната – той породи натрапливо препращане към библиотеката и полиглотизма, със или без оглед на Борхесовата Вавилонска библиотека – е да се опише като кумулативна: хората идваха с индивидуалните си изследователски интереси и бяха поглъщани на едро от семинара. Херменевтичният принцип за “изслушване на свидетелите” бе неумолимо спазван. В този аспект на спонтанно роене имаше елемент на отрицателност, на празнота и отсъствие. В краен вид той предполагаше липса на школа, на авторитет, на приемственост, на лоялност, на ясно очертани “езикови игри” или общности. Вдъхновен от визията за Абсолютната Книга, той предполагаше дирене, което знае, че Книгата няма да бъде намерена. Дирене, което броди, което се отклонява. Навремето нарекох това дирене “метод на реенето между стелажите”. Без да подозирам, че моят “метод” има уникален референт, т.е. семинара, аз твърдях, че той описва някакво общо положение, наречено “постмодерна библиотека”. В завършения си вид, твърдях тогава, безцелното реене придобива капсулирана форма, която се движи със скоростта на светлината и в която постмодерната читателка разполага с всички книги във вселената и с вечността да ги прочете.^[6]

Нещата обаче не бяха дотам прости. Несъизмеримостта се дискутираше, но всичко все пак се съизмерваше. На никой дискурс не се позволяваше да играе роля на метадискурс, но от друга страна не се допускаше и differend, нередуцируем остатък, който до преустанови обсъждането. Общуването, а не самотната капсула беше правилото. Избуяваха неологизми, които очертаваха езикови моди. Имаше снобизъм, имаше вътрешни кръгове, имаше битки между различните кръгове по методологически, идеологически или други разногласия. Имаше властови игри кой да е звездата и кой да е шаманът. Чрез всичко това семинарът влияеше върху индивидуалните изследователски направления. Ако в даден момент се появеше чувство, че нещо липсва, то можеше да бъде поръчано като един вид задължение към групата. Така ми излезе име на феминистка. Поканиха ме да представя феминизма. Казах, че не мога да го направя с чиста съвест, защото не знам достатъчно. Тогава Ивайло Дичев каза: “Няма значение. Ти СИ феминистка.” Уви! Фатален момент! Резултатът беше един справедливо изгубен текст (ако е било текст) “Феминизмът: персонификация и колаж”, където предложих наличието си като екзегеза на феминизма. В последна сметка, поради доверието си в една перформативна съизмеримост семинарът се конситутира като единно поле, където от всички действителни, възможни и, ако трябва, невъзможни дискурси се очакваше да се сработват в съвместно дирене.

Това разрастване беше до голяма степен съзнателно и беше съпроводено от усилието да се създаде диалог не просто между индивиди, но и между школи и дисциплини. Известна само-рефлексивност на семинарните занимания беше неизбежна. В усилието си да намери социална почва, семинарът се фокусира, наред с други неща, върху обсъждането на общуването, властта и всекидневния живот: това бяха и негови теми, и негов модус на съществуване. В хода на дискусиите с течение на годините се обособиха три крила. “Младите марксисти” играеха важна роля като легитимиращ буфер между семинара и режима. “Постмодернистите” представляваха повече или по-малко критично продължение на структурализма, който имаше своето оспорвано място в българските академични институции. “Класиците” или “средновековниците” или иначе казано “метафизиците” бяха третото крило и предлагаха широка изследователска и методологическа палитра. Част от сцената бяха и математиците, поетите, театралите… През есента на 1987 г. беше направен последен опит да се създаде обща рамка за тежнения, които очевидно ставаха неудържими: така възникна “Синтез”. Но това, както се оказа, беше началото на края.

В ранното лято на 1988 г. семинарът “Власт и идентичност” имаше сбирка някъде из Факултета по славянски филологии. Смутиха ни разни шумове отвън и се преместихме в друга аудитория. Оказа се, че по време на “хепънинг” в двора на университета (Соломон Паси беше сред организаторите му) поетът Петър Манолов беше довел прогизналата от летния порой тълпа до неистов възторг с поема, представляваща открита инвектива срещу режима и лидерите му. Година по-късно^[7] семинарът – в тази си уникална форма – беше претопен от политическите метежи. Един започнал като семинар малък клуб – Екогласност – през 1990 година набира стохилядна членска маса и става представителен за тази трансформация.

Паресия и инакомислие

Няма съмнение, че движещата сила на семинара е политическа. Ако не друго, то драматичното му и незабавно разпадане в началото на промените демонстрира това. Остава си открит въпросът за връзката между теоретичното, интердисциплинарно и в крайна сметка елитарно функциониране на семинара и неговата действителна роля в процесите, довели до политическите промени. Как закъснели модернисти, постмодернисти, франкфуртци, феминисти, млади марксисти, хайдегерианци, нео-кантианци, класицисти, херменевти, теолози си говореха помежду си? Какъв дискурсивнен ингредиент правеше възможно продължителното съжителство на такова неистово многообразие от методи и дисциплини? Ако смъкването на режима – една възможност, която по принцип не се явяваше като много реална освен в един знаменит бас между Андрей Райчев и Цветозар Томов – е негласната спойка на диалога, означава ли това, че семинарът се намира в някаква корелация с това смъкване? Каква мистериозна сила тласка обнадеждените тълпи към университетската сграда като мястото, от което ще се появи свободата?

През 90те години две от ключовите фигури на семинара предлагат концептуална рамка за подхождане към тези проблеми. Едната от тях е на Александър Кьосев, който разглежда Вацлав Хавел през Фуко и като противопоставен на Фуко – полагайки парадигматичния “източен” срещу парадигматичния “западен” интелектуалец. (“Голямото”) Хавел, който не приема термина “дисидент”, е според Кьосев “паресиаст” в смисъла, който Фуко поставя на фокус в лекциите си от 1983 в Беркли и лекциите си от 1984 в Колеж дьо Франс. Гръцкият термин “паресия” е осмислен от Фуко като специфичен вид употреба на истината, която би могла да бъде описана като “въплъщаване” на истината. Паресиастката игра предполага съзвучие (“хармонична връзка”) между истнината и личността, между “думи” и “дела”, между “казването до край” и биографията на оня, който го казва. Убедителността на такава истина – истина от типа “Кралят е гол”, която изисква кураж в лицето на тиранична власт -  не принадлежи на дискурсивния ред и не черпи силата си от аргументи. Паресията всъщност често пъти се противопоставя на реториката и на реторическите техники за убеждаване. Убедителността на паресията идва от “нещо като онтологическа хармония” между онова, което казвам и онова, което съм, между “логос” и “биос”. Тя говори за истина, която гарантирам с тялото си и с живота си. Прочутото изискване на Хавел за “живеене в истината” (39) с всички произтичащи за него рискове от това изискване, е според Кьосев образцов пример за паресията, така както я проблематизира Фуко.

Всъщност проблематизацията на паресията в късните лекции на Фуко – останала незавършена – проследява промените в смисъла й от Еврипид до Епиктет, като подчертава, че при тези промени картезианското разцепване между “вярвам, че е истина” и “истина е” не се случва. Ето защо паресията в този си “изконен” старогръцки смисъл според Фуко не може да се прояви в модерния епистемологически контекст. В своя анализ Кьосев, загрижен за тенденцииите през пост-тоталитарните години (макар и да не може да бъде сведена до дилемите на актуалната българска политика, позицията на Кьосев има като свой фон дълбокото разцепление сред семинара, предизвикано от гладната стачка на Едвин Сугарев през 1993 година), подчертава именно рисковете от завръщането към презумпции, които заличават разграничението между “казвам каквото съм” и “това, което казвам, е истината”. Проблемът у Кьосев изглежда по следния начин: паресията играе важна роля в контекста на тоталитаризма, но в контекста на новите демокрации тя води до фундаменталистки концепции за истината. Противопоставянето Фуко-Хавел у Кьосев разчита на две важни предпоставки: първо, че паресията няма място и е всъщност опасна в условията на демокрация, защото предполага приплъзване от съответствието между логос и биос към претенцията за притежаване на истината като такава; и второ, че от друга страна тъкмо и само паресиастът е типът интелектуалец, който играе политическа роля при съпротивата срещу комунистическите режими в Източна Европа. Останалите “си играехме”, каза ми Кьосев в разговор. В ранния си текст върху “Синтез” той предвижда, че семинарното поколение би било погълнато от официалните структури на властта, така както се е случвало и с предишни бунтарски поколения. (Kiossev, Post-Theory xvii)

Според Кьосев следователно съществува драматична разделителна черта между тоталитарните и демократичните общества от гледна точка на употребите на истината, които те налагат. Паресията има смисъл в лицето на тиранията, но се превръща в клопка в контекста на демокрацията, тъй като влече като следствие говореното за истината като за абсолютна; критичното разглеждане на истината и оголването на нейната множественост е в духа на демокрацията, но не може да се противопостави достатъчно ефективно на тоталитарните режими. В разрез с концептуализацията у самия Фуко на паресията като “грижа за аза”, Кьосев изпитва недоверие към “живота в”, към “въплътяването”,  към “казвам каквото съм”.

За разлика от това недоверие и от произитчащото от него рязко противопоставяне между “източния” и “западния” интелектуален опит, вторият подход привижда континюитет, а не разрив. В рамките на този втори подход жестът на политическия дисидент – “живот в истината” – се измества от философското “инакомислие”. И все пак самото мислене тук продобива аспект, който би могъл да бъде описан като паресиастки – като “инакоживеене” и като “живеене като/ във мисленето”. “Не може да има философия без философска форма на живот,” – каза ми в разговор Деян Деянов, защитника на това второ гледище. Или, както гласи една лаконична бележка от лекциите на Фуко в Колеж дьо Франс, “Не трябва ли истинният живот да бъде живот радикално друг?”

За този възглед Сократ би бил също толкова подходяща емблема, колкото и за разгръщането на фигурата на паресиаста у Фуко – онзи Сократ, за когото “да мислиш е значело да живееш. Одушевеното слово, живото слово, разстилащото се по повод и в момент на среща с другия…” Това описание на Сократ от Жан-Пиер Вернан е всъщност приложено като описание на Мераб Мамардашвили, който, подобно на Сократ, “не е бил човек на писаното слово.” (Вернан 7) Фактът, че Мамардашвили, разбира се, пише и че словото му, наред с прочутата тройна статия, достигаше семинара на 80те във вид на лекционни записки и ръкописи, не може да промени конситутивната устност, която – ще се върна към това – лежи в основата на обсесията на семинара с “гласността”, с phone. Както посочва Деянов, Мамардашвили е труден мислител поради “напластяване на хетерогенни философеми… и на устната форма на философстването на Мамардашвили, неразличима от философския му почерк – формата на говорената философия – не на говорената, която би могла да бъде написана, а на говорената в противоположност на писаната (Деянов, “Философското” 6)

За Деянов е важно да се подчертае, че философското инакомислие надживява политическите неотложности, които го мобилизират. “Всички ние споделяхме вярата в нуждата от критика на модерността,” каза ми той във връзка със семинара. “Зад критиката на тук статуквото винаги се привиждаше критика на модерността”. Превръщането на Мамардашвили в емблематичен източноевропейски интелектуалец от последните десетилетия на режима се вписва в това разбиране за критика. Отново Фуко е фигурата, която се извиква редом с “източната” теория. Деянов обаче чете Фуко през “некласическата рационалност” на Мамардашвили (Деянов, “Некласическата” и обратно, Мамардашвили през Фуко, за да демонстрира способността на философското инакомислие да се противопостави на нормализацията чрез създаването на “диалогово поле, в което да се срещнат различни интерпретационни стратегии, различни жанрове и различни авторски почерци. Ние държим на това, тъй като според нас мисловната полифония, удържаща и провокативните изследвания, и гласовете, които ги посрещат в едно диалогово поле, е условието за възможност за една нова публичност.” (Деянов, “Философското” 6)

Отклонение с въпроси

Моето мнение е, че разцепването между политическото и философското инакомислие, олицетворено чрез контраста между фигурите на Хавел и Мамардашвили, не може да обясни семинара и обстоятелствата, които превърнаха семинара в симптом – или илюстрация – на процесите, които разградиха режима. Има обаче една мистериозна точка, в която позициите на Кьосев и Деянов се събират и която аз донякъде тромаво назовах “въплътяване”. Имаше ли някакво значение “въплътяването”? Ако е имало, кой вид въплътяване – въплътяването на “живота в истината” или въплътяването на “живеенето като/във инакомислието” – е имало по-голямо значение?

Като задавам тези въпроси, аз въвеждам спекулативен елемент, който изисква да оставим настрани термина “дисидент” – както се знае, самият Хавел има резерви към него. “Дисидентът” беше продукт на медиите – чуждите, разбира се. “Той не беше дисидент” – каза един някогашен колега на Стефан Маринов, човека, на когото съм посветила този текст. “Той просто казваше каквото мисли.” Човек, който “просто казваше каквото мисли”, но не достигаше до западните медии, се превръщаше в психиатричен пациент, анонимен затворник, жертва на автомобилна катастрофа… Като избягвам термина дисидент и говоря вместо това за паресия и инакомислие, за хармония между биос и логос, за въплътеното различно мислене, ще се опитам – с всички произтичащи от подобен опит рискове – да се доближа до проблема как системи, конституирани като тотален дискурсивен контрол, биха могли да бъдат поставени под въпрос отвътре. При този ми опит разглеждането на семинара ще заскобява, доколкото е възможно, ролята, която изиграва за падането на комунизма “извънстоящият” Запад – включително ролята му на интелектуална (като противоположна на консуматорската) утопия, тази рожба на нашата изолация. ^[8]

Все пак този извънстоящ и съществуваше, и се интересуваше. Има дискурсивни системи без извънстояще – например, системата на половото различие, или системата на глобализираното киберпространство. Опитът ми да изолирам дейността на семинара от разнообразните му обмени с външния спрямо режима свят е косвен опит да се очертаят възможните форми на противостояние в подобни системи. Съвременните западни теории, на които семинарът изобилно се позоваваше, ще бъдат следователно разглеждани като монотонно ръмене на метеорити от открития космос, които понякога изгарят още в стратосферата, друг път достигат земята в повече или по-малко претопен вид.

Пространства и полупространства

Често пъти се твърди, че комунизмът се проваля понеже не успява да заличи напълно частната сфера, както е според първоначалния замисъл. (Райчев 198) След промените това схващане намира едно от дискусионните си продължения в източно-западния дебат за феминизма или по-скоро за източната съпротива срещу феминизма.^[9] Този дебат се съсредоточава до голяма степен около противопоставянето между публично и частно – като често пъти измества термините на Хабермас, които са предполагаемата му теоретична рамка – и напълно пренебрегва тънките разграничения, които официалната идеология по време на комунизма прави между лично и частно. В този спор западната страна обикновено критикува, а източната страна обикновено защитава политическото значение, което има частното пространство по време на комунизма. Във втория случай семейството се представя като резервоар на алтернативност спрямо репресивния политически апарат. Според това гледище семейството е онази частна територия, където хората намират убежище от контрола на държавата и поради това то се оказва топос на солидарността, а не на конфронтацията на половете в тяхната обща съпротива срещу враждебните политически структури. (Havelkova; Marody; Siklova, “Feminism”). Според характерните формулировки на една изследователка, “политическите дискусии се провеждат около кухненската маса, домът предлага единственото място за подобни открити дискусии, там, а не някъде в публичната сфера, се явява възможността за трансцендиране.” (Sharp 102).

Това оптимистично гледище, което навярно цели да демонстрира подготвеността на централноевропейското семейство за европейските структури, пренебрегва доста по-сложната история на манипулиране на половите идентичности при комунистическите режими.^[10] Анализите, които се опитват да отчетат тази история, често пъти защитават противоположното гледище – а именно, че раздвоението, произтичащо от един частен живот, цинично дистанциран от тоталитарната публична сфера, на практика крепи режима. (Salecl 3) Светая светих на частния живот на семейството е част от това раздвоение. Би могло да се твърди, че, нещо повече, традиционните структури на семейството в някои от страните възпроизвеждат условията, които правят обществото като цяло уязвимо за чаровете на фундаменталистките и тоталитарните нагласи, били те комунистически, националистически, религиозни и пр.

Най-сетне има анализи, които настояват върху невъзможността да се сведе проблема за трайността на комунистическите режими до дихотомията между частно и публично. Преди всичко публичното пространство не е наистина публично: то е “на уж” публично и “на уж” пространство – “бутафорно”, ритуално и плоско. (Бунжулов) Към това квазипублично пространство на несекващи буфонади би могло да се подходи в термините предложени от Пеги Уотсън, която прави разграничение между “Нютоновото” разбиране за публичното пространство като просто вместилище, в което се движат съизмерими и автономни дейци, и “Айнщайновото” разбиране, където самите субекти на дейността “конситуират и са конституирани от” едно специфично политическо пространство. (Watson, “Rethinking”). Ако се разгледа в “айщайнианска” перспектива, бутафорното публично пространство на “негативното, но равно гражданство” (Watson, “Civil” 25) , което характеризира пространството при комунизма, ще се яви като продукт на едно специфично разцепване на политическото “гравитационно поле”. Бутафорното пространство ще се окаже конституирано от “негативни граждани”, които не упражняват гравитационна тяга и не притежават собствена маса или тегло. Тези граждани на бутафорната публичност биха били равни в безтегловността си. Съизмеримостта им би била съизмеримостта на сенки. Подобно на фантоми, те биха вкусвали равенството на царството на мъртвите. Те биха били като “сънищата на труп” (Todorov, Red 4). Тяхното пространство би било абсолютно не просто в смисъла на Нютон или Айнщайн. То би било пространството на Елисейските полета.

От другата страна на това разцепване се отваря предполагаемото местонахождение, където се случват истинските дискусии, истинските решения и истинската власт: самият сънуващ труп в центъра на Москва, “мумакрумът на властта”. (Todorov, Red 135). Отвъд безтегловното пространство на бутафорната публичност се отваря “черната дупка” на съвършената непрозрачност и абсолютната гравитация. Хавел описва този неподвижен център на вездесъщ контрол (скритият източник на дискурсивния монопол) като мястото, където “центърът на властта (се полага като) идентичен с центъра на истината”. (25) Неизповедимото вгъване в себе си на това невидимо пространство би могло да се определи като конспиративно, а генеалогията му би могла да ни отведе евентуално до историята на руския тероризъм и, отвъд нея, до специфичното за тероризма манипулиране на репрезентацията. (Тодоров, “Терор”) Засега е достатъчно да отбележим, че привидното публично пространство е на практика фасадата на “приватизацията” на политическата репрезентация от партийното ръководство и че тази ситуация се осъществява чрез разцепването на “приватизираната” публична територия между безтегловната театрална бутафорност и невидимата черна звезда, която излъчва призрачния спектакъл.

След като квазипубличността на комунизма се оказва свързана с подобни пространствени конвулсии, не е изненадващо, че не по малко двусмислено^[11] е така нареченото частно пространство, на което коментаторите отреждат двойната функция на подкопаване и крепене на комунизма. Каквото и да е това образувание по презумпция, то със сигурност не си остава такова, а се разраства, докато се превръща в безшумен двойник на публичното-и-конспиративно пространство. Икономическите аспекти на тази здрачна област се проблематизират като “сивата мрежа”. Отвъд икономиката и нуждата от преодоляване на дефицита обаче се разпростира капацитета на това квазичастно пространство да удвоява както бутафорните, така и конспиративните роли, отношения и йерархии със свои собствени. Дефицитите се преодоляват чрез “свои хора”, дисидентите са спасявани от вуйчовци, а лели, които се случат да работят на някои от оскъдните копирни машини, се оказват ключови фигури за самиздатската дейност. Поради този си дуплициращ ефект, това вездесъщо образувание е наричано “втората мрежа” (Райчев). В предсмъртните си фази режимът болезнено съзнава опасността и се опитва да я неутрализира, като я нарича “малка правда” и я противопоставя на голямата комунистическа правда. Опасенията са повече от основателни, тъй като, за разлика от паресията, “малката правда” (правдата на оцеляването, в крайна сметка) е безмълвна, лукава и вездесъща. Втората мрежа не предлага дискурси – или по-точно, не се впуска в дискурсивна съпротива.^[12] Поради това, в пълна противоположност на паресията, тя е практически неуязвима за тоталитарното преследване, което е обсебено от идеята за дискурсивен контрол.

Възможно е шансът за самото съществуване на семинара да се дължи на тъкмо този пропуск на системата. Благодарение на заблудата на Дубчек и Горбачов семинарът разполагаше с нещо като буфер в конспиративните структури (имаше апаратчици, които подкрепяха семинара, защото вярваха, че режимът може да съсъществува със свобода на словото). Така семинарът създаваше своя собствена мрежа и се бореше да създаде свое собствено пространство. В разговор Димитрина Петрова отбеляза, че се беше стигнало до ситуация, където се оказваше по-важно да имаш престижна позиция в семинара, отколкото да правиш официална кариера. Семинарът пренебрегваше не само партийните йерархии, които се възприемаха като все по-неприемливи, но и академичните: някои от участниците имаха университетска работа, други не; избрани студенти участваха в семинара на равни основания, и т.н. Ключови фигури, които подсигуряваха функционирането на семинара благодарение на връзките си с конспиративното пространство, бяха често третирани враждебно и неприязнено и все пак продължаваха да посещават семинара и участваха в дискусиите, така че самата враждебност, с която се сблъскваха, ставаше част от несекващите дебати. Емиграция, нелегалност или партийна кариера, за да се променят нещата “отвътре”? Семинарът като цяло отхвърляше тези три традиционни избора на източноевропейските интелектуалци и предпочиташе да отваря свое собствено “нечисто” пространство. В тази нова среда паресиасти, разбира се, имаше. И все пак паресията в оня смисъл, който Хавел олицетворява, беше само една от дискурсивните игри на семинара. Преди да разгледам по-подробно топологичните операции, които съпровождаха тези игри, ще се спра на още един аспект на комунистическото пространство.

Еротизация. Третият пол

Това, което се пропуска в повечето разкази за пространството на комунизма, е мистерията на еротизацията. Като далече по-логична дискурсивна машина от Френската буржоазна революция, комунизмът разрешава парадоксалните следствия, които “правата на човека” имат за жените, давайки права на жените (макар и театрално-бутафорни, както вече стана дума) в степента, в която те са мъже. Не може да има женски въпрос или феминизъм, ако жените трябва да имат права. За да имат права, най-добре е жените да не съществуват. Или по-скоро, те трябва да присъстват само като момент от непрестанно нарастваща мъжественост според формулата

Мъже      Жени    Мъже’

За разлика от разказа на Клод Леви-Строс за размяната на жени, тук и мъжете, и жените участват в обмена, като мъжете, по аналогия с Марксовата формула на капитализма

Пари   Стока    Пари’

заемат мястото на непрестанно нарастващия капитал, а жените са стоката, която опосредства това нарастване. (Попов) Това е отличителната черта на новия свят на комунизма: вместо капитал, той произвежда новия Човек, Мъжа’. Мъжът’ е всъщност нов, трети пол, който си е ре-апроприирал реброто (Todorov, Red 83) и чиито генитали са символично представени от преплитането на сърпа и чука. (Попов 174) Мъжът’ е следователно самодостатъчно същество, което пребивава “в нещо като преплетена, еякулираща, но някак си перманентна ерекция”, най-удачно представена от прочутата скулптура на Вера Мухина “Работник и колхозничка”. (Попов 174)^[13]

Създаването на Мъжа’ е плод на проекта за отърваване веднъж завинаги от сексуалността. Според един характерен израз на Андрей Платонов, цитиран у Владислав Тодоров, “като откриха Доброто в сексуалното чувство, хората се вцепениха”. (Todorov, Red 82) В отговор на това всеобщо вцепеняване, комунистическите режими са в началото силно репресивни спрямо секса, младежките глупости не се прощават, а прелюбодеянието се наказва от другарския съд и колектива, като често пъти води до прекратяване на професионални и партийни кариери. Траекторията, която води от тази репресивност към сексуалната laissez faire на последните десетилетия, все още не е изследвана достатъчно. Не знам до каква степен тази траектория е специфична за България. С ясното съзнание, че за разлика от Унгария, Чехословакия и Полша страната не е предложила достатъчно сериозно предизвикателство към режима, семинарът се отнася иронично към последователните изблици от сексуални ексцеси и ги представя като специфично български отклик спрямо драматичните политически събития в другите страни от блока. (Дичев, “Еротика” 156-157)

Каквато и да е причината, несъмнена е тенденцията към сексуална либерализация. Ясно е също така, че работното място е сцената на разпускането на нравите. Най-общо казано, работното място се превръща в огромна размита граница между различните вече споменати пространства. То е плътно проникнато от конспиративно наблюдение, като същевременно прислонява всевъзможни изяви на помпозната бутафорност на публичното пространство – произвеждайки, според израза на Владислав Тодоров, работническата класа като “водеща метафора на партийната идеология”. От друга страна, работното място е систематично и неуморно усвоявано от “втората мрежа”, която се опитва да компенсира типичния за режима дефицит. Еротизацията – нелишена от свои кодове и норми – участва в тази приватизация на работното място, която го ситуира помежду работата и… свободното време.^[14] Така работното място става сцена на консумация и сексуализация. По време на комунизма на работа се ходеше за да се бъбри, флиртува, за да се научат последните политически вицове и да се пазарува по втория начин.

Работата заема хибридно положение и спрямо концептуализирането на половото различие. Ако конспиратвините структури са почти напълно доминирани от мъжка фратрия^[15], ако частната сфера на семейството е оставена на мира да си следва традиционните патриархални стереотипи, работата е мястото, където жените са относително свободни и от държавата, и от семейния патриархат. Това обаче е няма, напълно нечленоразделна тенденция. И така, докато частната сфера има своите вековни дефиниции (мъжът си е мъж и пр.), докато мъжките конспиративни структури излъчват бутафорните си послания за третия пол (всички сме равни, защото всички сме нови хора, Мъже’), работното място – единственото място, където се случват практически пренамествания на дефинициите – не разполага с никакъв език за своето разбиране за половете (а и няма как да има в условията на забранено дебатиране). Ето защо то използва безразборна смесица от традиционните и официалните дискурси и, тъй като не е много лесно те да бъдат сведени до обща логика, конфликтът се разрешава по карнавален начин. Това сложно наслояване може да се илюстрира от начина, по който се празнуваше 8ми март: държавата предлагаше повторителните си досадни речи относно как е направило жените равни, като ги е направило почти като мъже; съпрузите и любовниците прекарваха деня на безкрайни опашки, за да купят цветя (дефицитът беше непреодолим дори в такива случаи); а работните места – с или без мъжете в тях – резервираха всички маси в ресторантите или – още по-добре – използваха служебни помещения, за да организират истински пролетни оргии в чест на “деня на колежката”.

Семинарът е работно място, макар и специфично. Той се характеризира – дори в по-висока степен – от присъщата за комунистическото работно място хибридност. Както вече се каза, семинарът обичайно се провеждаше в институционални сгради с одобрението на съответните администрации, но след това се преместваше в частни жилища, които ставаха сцена на дискусии, изложби, представления и “изцепки” от всякакъв вид. Понякога всичко това имаше вид на образователен придатък, понякога изглеждаше като несекващ купон. Тъй като в този процес идеята за работно време съвършено изчезваше, семинарът означаваше денонощно съжителство. Най-бруталният коментар на тази неумолима еротизирана заедност предлага Ивайло Дичев чрез образа на сиамските близнаци, срастнати чело в чело – нещо като вековечно и непреодолимо церебрално съвъкупление (Ditchev, “Literalisms”).

“Промискюитетната близост” на семинара все пак функционираше като вербално “изтощаване на нагона” (и двата израза са на Владислав Тодоров). Създадени бяха множество коментари върху Платоновия “Пир”, върху Марсилио Фичино, върху еротиката през вековете и във всевъзможни контексти. Философксият Ерос. Еросът на античността. Еротичният свят на средновеквовния човек. Опит върху еротизацията на етиката. Ars erotica на разговора. На четенето. На всекидневието. Еротика и общуване. Реторика и еротика. Еросът на комунизма. Като “рицар на протезата” (Тодоров, “Ерос”) Ерос е дискурсивен – онова, което “се извършва в диалога” (Кацарска 9) –  Ерос на дистанцията в крайна сметка (Янакиев). Вербалното обживяване на еротичното на свой ред породи серия от есета върху “писане и съблазняване”, където в центъра са поставени подбрани съблазнители, прочути със страха си от секса. (Стамболова, Дамянова) Каламбурът на Красимира Крушкова върху прочутия финал на Витгенщайновия “Трактат” – “това, за което не може да се говори, трябва да се цитира”(Крушкова 95) – превръща мъжките устни в “кавички” и иронично обобщава оралния еротизъм на семинара.

Така че семинарът едновременно споделя и артикулира – с цялата гама от отсенки между възвишеното и пародията – еротизацията, характерна за работното място. Резултатът е, че академичните структури и, което е по-важно, функцията, приписвана от режима на интелектуалците, са “приватизирани”, а частният живот (каквото и да означава това по време на комунизма – секс, семейство, приятелство) се експроприира и почти заличава. На практика, семинарът не оставяше никакво време за частен живот и го поглъщаше във вечните си дейности. Приятелства, двойки и битови грижи плуваха в тази супа като разварени късчета фиде. Странно положение, несъмнено. И все пак, известна хибридност (ако хибридност е дума, която може да означи това нечисто смешение) е може би и неизбежна, и конститутивна за някои специфични пространства, които би трябвало да позволят появата на непознатото, различното и непредвидимото. Преди да е каквото и да било друго, Еросът е демон на “нечистото”, на плодотворната междина.

Отклонение с цифри

Първото голямо разцепване в общностния и общителен етос на семинара се появява, струва ми се, през 1992 година, когато една измежду най-младите участнички в семинара Амелия Личева посочва, че пост-тоталитарните разкази за семинара систематично подминават участието на жените. (Личева цитира Кьосев, който пише по повод “Синтез”, че “духовната общност възниква само между двама и само между мъже”.) Тъй като е малко вероятно някой да се захване сериозно да реконструира кой е посещавал семинара и колко често, кой е говорел и колко често, реших да се опитам да създам известна статистика въз основа на сборниците със семинарни текстове, които се появяват след промените.

Жените се оказаха около 30% повече отколкото жените в последното комунистическо народно събрание.

След промените един от най-амбициозните опити да се съживи славното минало беше семинарът върху медиите, провеждан в Журналистическия факултет на Софийския университет. В резултат се появиха два сборника, в които участието на жените се свежда до 4-5%, много по-малко от процента на жените в българските пост-тоталитарни народни събрания.

Само мъжете успяха да публикуват на други езици (английски, немски, унгарски) книги от семинарни текстове. Общото впечатление е, че академичното “интернационализиране” – когато то въобще стана възможно след промените – се оказа по-лесно за мъжете. Жените от Източна Европа попаднаха под масиран натиск – морален, идеологически, но и икономически, доколкото ставаше дума и въобще за оцеляване – да захвърлят прашните книги и да се обърнат към зеленото дърво на живота, а именно, насилие срещу жените и сексуален тормоз. (вж по този въпрос Salecl 1-2)

Натискът на наложените отвън приоритети третира жените от Източна Европа като емпирични обекти на антропологически проучвания и трябва да бъде разпознат като един от повече или по-малко премълчаваните мотиви в източно-европейската съпротива срещу феминизма: като феминизма (но това едва ли е особеност на Източна Европа само) погрешно се възприема като монолитна доктрина от един или друг вид, а не като оспорвано поле, което прекосява всеки съвременен проблем и дебат. Проникновеността, демонстрирана от Джоан Скот във “Фиктивни единства: “пол”, “изток” и “запад”, е твърде рядко явление. След повече от десетилетие мизансценът е неузнаваемо променен. Пеги Уотсън справедливо отбелязва, че маскулинизацията на пост-тоталитарните общества има своя собствена логика, но тази логика е подсилена, както Джоан Скот посочва, от структури, внесени чрез финансиращи институции със слаба чувствителност към интелектуалната история на тази част от света. (Watson, “The Rise”; Scott, “Fictitious”).

Елизиум или абсолютно пространство.

Човекът, на когото е посветено това есе, е паресиаст. Той преминава през ада на комунистическите преследвания (разпити, психиатрия, конфискация на имуществото, тормоз на семейството му след като той емигрира) заради (наред с други неща) протестно писмо, което отправя в края на 60те до Тодор Живков. С помощта на “втората мрежа” и вниманието отвън, което съумява да привлече, Маринов успява да напусне страната. Разпрата му с комунизма, артистична, остроумна и пакостливо-изобретателна, все пак не е лишена от теория: в случая, теория от фундаменталната физика. Стефан Маринов е физик, който смята, че Айнщайн греши. Той не приема, че скоростта на светлината е пределната възможна скорост; убеден е, че пространството е абсолютно и следователно не се изкривява от масата на телата; вярва, че вечният двигател е мислим и осъществим.

След като напуска България, Маринов става активен участник в подмолни анти-айнщайнистки движения. Той гостува в България през лятото на 1997, по време, когато промените като че ли вече започват да стават необратими. След това посещение, продължава за Гърция, където участва в конференция, посветена на научната му проблематика. При Завръщането си в Грац, където от много години живее от помощи за безработни, Маринов написва три ведри писма за сбогуване, в които обяснява, че е загубил надежда да види Айнщайн опроверган, и се хвърля от покрива на местната библиотека.

Тази смърт е последната демонстрация на паресиастката дарба на Маринов да не оставя отстояние между мислене, говорене и действие. Чрез нея Маринов предлага прочит за съвпадането на политическия и научния му бунт. След като падането на комунизма обезсмисля научната му идея, излиза, че неговата теория за прастранството е била форма на съпротива срещу комунизма. Бунтът му приема теоретична форма. Чрез физиката Маринов постулира топология на антитоталитарна подривност. След като пространството на комунизма се срива, теорията на Маринов за пространството губи смисъла си – или поне на него му се струва така.

Чрез тази може би прекалено прозрачна притча аз се опитвам да поставя на фокус своята собствена убеденост, че не е толкова лесно да се разграничи паресията от инакомислието, Хавел от Мамардашвили. От гледна точка на семинара абсолютното пространство на Маринов – пространството, което оставя място за безтегловни граждани и позволява съществуването на перпетуум мобиле на съпротивата – е донякъде необходимо. Семинарът не би могъл да се случи без нещо, което можем да опишем като ухо на абсолютното. Подобно на виртуален или библиотекарски Елизиум, семинарът отиграва призрачното царство на мъртвите. Като сред асфоделени поля, той е потънал в своите несекващи събеседвания, които увличат било Платон, било Гаспара Стампа, било Дерида. Че някои са умрели, а други още живи няма никакво значение що се отнася до внимателното космическо ухо, в което тези безплътни шептения най-сетне се сливат. Подобно на Данте при неговото вземане -даване с отвъдния свят, семинарът не се старае особено да прави разлика между живите и мъртвите. Той възприема дейността си като среща на лишени от тяло гласове, които общуват през трептящ, не поставящ прегради ефир. Тази високочестотна вселена не предполагат йерархии, граници или разделителни зони. Предаваемостта е абсолютна. Може да се чуе всичко – в едно несъзнавано позитивизиране на параноята – от която и да било точка в пространството. Семинарът е перпетуум мобиле на преплетени, спираловидно устремени гласове, които, след като са прозвучали веднъж, отекват вечно. Той е панфония, която няма никога да заглъхне, а само ще се обогатява и разраства. Макар че лингвистични и преводачески проблеми често се обсъждат в най-дребни детайли, идеята за превода никога не смущава убедеността на семинара, че говоренето и писането на български се случва в същото измерение, където се намират които и да било от текстовете на какъвто и било език. Семинарът се разполага под абсолютната декодираща машина, която няма да позволи никой знак да отмине невидян, нечут и непрочетен в хоризонта на вечността.

Юрий Лотман, легендата от Тарту, предлага модели за този върховен космически декодатор, това средоточие, където тълпите от дискурсивни свидетели най-сетне постигат своето изслушване. Във и отвъд пунктуалното си изучаване на разнообразни знакови системи, работата на Лотман върху описваната от него семиосфера е обсебена от неунищожимостта на значението. Значението може да се окаже скрито, то може да претърпи промени и трансформации (и ние трябва да изследваме как това се случва), то може да се кондензира и разрежда, то може да придобие нови измерения чрез преплитането си с други значения. То може дори да експлодира и да се разлети като мъртва материя край ципата на живите, дишащи планети от знаци. Но то никога не изчезва напълно. Безсмислицата, шумът, врявата, амнезията, съвършената гума или чисто и просто глупостта (защото има и такава, нали така?) са илюзия. Мрежи от мрежи от значения се пресичат в безкрайния хоризонт на налични или потенциални читатели. Рано или късно, тук или другаде, те ще бъдат прочетени. Нищо няма да бъде забравено. Никой няма да бъде забравен. Ще трепти на атомни, субатомни, звездни, галактични нива. То е вградено в елементите. Дори мъртво, то ще надживее монодията на тяхното еднотонно послание и, закодирано, ще се влее във всеразбиращата машина.

Бележка върху скока от бибиотеката

Описанието по-горе може да се употреби за описание на библиотеката или на киберпространството. Библиотеката, с или без препратка към Борхес, беше една от лайтмотивните теми на семинара. Хрумването на Маринов да се самоубие като скочи от покрива на библиотека е послание, което тук няма да коментирам.

Логобиоза

“Въплъщаване” – терминът, чрез който се опитах да означа тайнственото припокриване на Хавел и Мамардашвили в онова, което размишленията на Фуко върху паресията открояват като “онтологическа хармония” между логос и биос – е несъвършено и подвеждащо приближение към един от многото неологизми на семинара. Този (тогава) неологизъм – “обживявам” – внушава нещо като “да обградя с живот като се обградя с живота на” – “да направя нещо (понятие, теория, ситуация, място, въобще каквото и да било) част от своя живот, да го асимилирам и внеса в своя живот като го инфилтрирам и проникна с моя живот, да взема участие в живота на нещо като го оставя да участва в моя живот, да живея в нещо като го оставя да живее в мене”. Не става дума за някакъв бурно и драматично разбран живот обаче – не и за някакъв ирационален и неустоим жизнен принцип. Тук представката “об” май не предполага това. “Об” внушава в случая плавно и меко движение, което обгръща, обхваща, обема и все пак не е равносилно на обсада или тотално обладание.

Всъщност “обживявам” често се оказваше едва ли не взаимно -заменимо с един друг тогавашен неологизъм – “обговарям”. Обгръщаш нещо с говоренето си, говориш около него, нежно го обхващаш от всички страни с думите си и то така става част от речта ти, но и някак си обраства с думи, става феномен на езика. За разлика от други семинарни неологизми, които подчертаваха екстремни и прекомерни състояния и действия (“възпаление”, “изцепка”), обживяването и обговарянето бяха по-скоро кротки начинания, нещо като милващо приплъзване – нежно, макар и изчерпателно, придърпване на непознатото към познатото и на далечното към близкото. От тази гледна точка, тези термини могат да се разглеждат като антонимни на отстранението. Дали комбинацията от “примамвам” и “прегръщам” би могла да опише това движение? Влизаш в нова къща и я примамваш в съществуването си като я обгръщаш с живота и говоренето си. Отиваш в чужда страна и я примамваш в биографията си като я прегръщаш с живота и говоренето си. Във всички случаи чуждото е придърпвано към своето, непознатото е внимателно прелъстявано. Живеенето като примамване и говоренето като обятие са разбира се нещо нечисто, идеята за чисто пространство пропада в тях.

Не можах да стигна до произхода на тези неологизми. Някои си мислеха, че те са ги измислили. Други смятаха, че може да са превод на нещо у Алфред Шюц и работите му върху всекидневието. Трети допускаха, че идват от може би непрестанно подновяваните преводи на Хайдегер. Нямаше единодушие относно дефинирането им. Владислав Тодоров, който е автор на доста от семинарните неологизми, ми писа, че е безсмислено да се търси не само произхода, но и смисъла на тези думи, при все че – отбелязва той -множеството от “отглаголни съществителни и новополучени субстантиви“ са в пълен ход и “ключ към философстването по онова време“.

“Тия думи някак си имаха по-силна еротична, отколкото семантична функция, бяха предмет на желанието по-скоро отколкото на познанието, беше ценно да се изговарят, даже извикват церемониално и така те сами извикваха повече соматични, отколкото семантични трептения, повече пребиваване в някакъв секретен колективно -сонорен онтос.”

Призивът на Тодоров да не се търси смисъл в думите, за които го питах, е всъщност много близко до това, което, според мене, е техният смисъл. Те извикват съжителство, жива заедност посредством соматичното и еротично отекване на говоренето. Неунищожимостта на значението, което е четено от абсолютното ухо и което по широката арка на политическото, еротическото и квази- религиозното става двигател на “мисловната полифония” се оказва, според Тодоров, ефект на сонорно трептене. Дали не трябва да се върнем към енигмата на phone-то, на Бахтиновата полифония – не толкова в термините на някакъв диалогизъм изобщо, колкото в термините на вътрешното множене на думата посредством неизповедимото действие на гласа? Думата у Бахтин е нередуцируемо сплитане на сонорна множественост. Полифонията у него е теория на надеждата, че монологичната дума на господстващия дискурс няма никога да успее да удържи на напора на phone-то, на неунищожимия експлозивен потенциал на о-гласяването. Ако си спомним, че двата термина на Горбачов, които паче него се оказаха смъртоносни за системата, бяха гласност, където чуваме многогласието на Бахтин, и перестройка, термин изведен от Лотман, можем да изкажем и по-силна теза в полза на теоретичната логобиоза, т.е. на симбиозата на живеене и мислене във phone-то. Логобиозата тогава ще назове примамването на непознатото и новото в отекващите преплитания на множествени диалогични гласове. Аз обаче ще преустановя тези оптимистични ремарки, за да дам ухо на други звуци и отеквания.

Чук, чук, чук

Един от най-екстремните от многото екстремни тесктове на семинара е “фарсът” на Иван Станев “Представление и наказание”. Той би могъл да бъде разчетен като саркастичен коментар върху обживяванията и обговарянията на семинара. Фарсът е написан във формата на древногръцка трагедия – или по-скоро кантата, тъй като той ни предлага само хор и водач на хора. Това ни връща в началата на драмата, но и доста добре описва семинарната ситуация. Този “закъсняло модернистки” хибрид между Самюел Бекет и Есхил драматзира (или поне претендира, че прави това) един парадигматичен роман за ролята на дееца – само че ако в романа на Достоевски “Престъпление и наказание” убийството е върховната трансгресия, във фарса на Иван Станев това е език, чиято сквернословност граничи с малоумието.

В романа на Достоевски Разколников извършва безсмислено убийство, за да си докаже собствената изключителност и да стане Наполеон; той не става Наполеон, но се преражда като морален индивид, като “нов човек”. “Престъпление и наказание” дава класически израз на оправданите руски опасения относно траекторията от теорията към насилието – в случая от западната история към източната теория и оттам към терора. По-късната модернистка преработка на тази руска загриженост отвежда убиеца не към морално спасение, а в лудницата – протагонистът в “Мисълта” на Леонид Андреев в крайна сметка осъзнава, че не е наясно дали е убил, за да докаже силата на безупречната си логика, или логиката му е всъщност хитрина на лудостта, която го тласка към убийство. Фарсът на Станев не оставя нищо от грандиозните драми на теорията и мисленето. Тъй като хорът и водачът му играят всички роли, не става много ясно кой (Разколников? Месията? Самият драматург?) убива кого (дъртата лихварка на Достоевски? Някаква мистериозна Сибила? Или някаква идея?) и дали въобще убийството се случва по що-годе окончателен начин или е нещо повтаряно до без край. На финала единственото “действащо лице”, отбелязано в ремарките, “Месията”, се появява като deus ex machina, за да превърне сюжета в нещо като кръвожадно очакване на Годо и да въведе за сетен път натрапливото “чук, чук, чук”, което се повтаря многократно преди него, за да оповести, че някакви врати се отварят, а може и да не се отварят, и някакви убийци влизат, а може и да не влизат. Материализацията на Месията не помага никак за разрешаването на въпроса кой все пак чука през цялото това време (тайните служби? Сънуващият труп в Москва? Краят на историята?) – всъщност, кървавата намеса на Месията има вид на имбецилна секреция от самото “представление”. И докато малко нещо тъповатият хор се чуди дали убийството на някаква неконкретизирана “идея” не се дължи случайно на самия него, драмата представя заколението на “идеята” чрез действието на собствения си разпадащ се език.

Това що се отнася до престъплението. А наказанието? Дали не се състои в това, че “когато се говори прекалено дълго за нещо,/ обикновено то става действителност”? С една последна засега препратка към легитимните и не дотам легитимни употреби на Фуко от семинара – и преко собственото ми заричане да заскобя “онези там” – ще се позова на описанието на комунистическия режим като “хетеротопия” (Бунжулов). За разлика от утопиите, които са въображаеми пространства, хетеротопиите са според Фуко “контра-място, нещо като ефективно отиграна утопия, където реалните места, всички други реални места, които могат да бъдат намерени в дадена култура, са едновременно представени, оспорени и преобърнати.” (Foucault 24). Според Фуко хетеротопията е като огледало и Бунжулов подчертава именно функцията на комунистическия режим да отразява – като “представя, оспорва и преобръща” – структурите на “нормалните общества”. Това отразяване – нека споменем това тук, а другаде ще го развием – може да се изследва не по линията на пост-колониалното одругостяване (макар че в усилията си да се нагодят към неподатливи рамки източноевропейските интелектуалци се построиха в различни “самоколонизиращи се” позиции), а по-скоро по линията на онова, което Нанси Фрейзър определя като “пост-социалистическа ситуация”: “отсъствието на надежден всеобхватен еманципаторен проект” (3) Нанси Фрейзър оплаква това отсъствие и се присъединява към масовото жалене, че Изтокът не бил държал правилно огледалото и накрая го съвсем изпуснал. Между шумното и вече очевидно преждевременно празнуване на края на историята и не по-малко шумното и не по-малко преждевременно скърбене по края на всеобхватните проекти, върховното ухо, в което нечистите хетеротопични трептения се събираха, се оказа май глухо. Sic transit един от най-мащабните социални експерименти в историята.

^[2] На руски думата гласност има архаичен привкус и може да ни отведе към историята на съпротивата срещу царизма през 19 век или – както ще се види към края на това есе – към Бахтиновото ударение върху нередуцируемoтo многогласие на  phone.

^[3] “Заводите не се строят, за да произвеждат стоки… Те са алегорични фигури на индустриализацията. Индустрията е най-важната метафора на партийната идеология, а заводите са произведенията на идеологията. Те водят до дефицит на стоки и до свръхпроизводство на символичен смисъл.” И т.н. (Todorov, Red 10).

^[4] Вж, например Бояджиев, Неписаното; Богданов, Мит и литература, История, “Литература” и много други, които е невъзможно да бъдат изброени тук.

^[5] Както показва в едно непубликувано изследване Димитрина Петрова, това отслабване на контрола през 80те години се отнася до интелектуалните кръгове в София – разправата със самотните дисидентски фигури в други градове продължава да бъде брутална.

^[6] Изглежда този мой текст е улучил някакви общи виждания, защото ме канеха на семинарни “турнета” с него и между 1990 и 1992 беше публикуван три пъти.

^[7] Нека си припомним, че това беше дълга година. Петър Манолов, например, беше принуден да напусне страната поради заплахи, засягащи живота на сина му.

^[8] Със “Запада като интелектуална утопия” се занимавам в друг, все още непубликуван текст.

^[9] “Не знам какво е феминизъм, но казвам НЕ”, “Защо не съм феминистка?”, “Защо няма феминизъм след комунизма” са някои от заглавията, които обобщават тази тенденция. (Busheikin, Marody, Goldfarb). От една страна, “по време на комунизма ни дойде до гуша от глупостите за еманципацията”. От друга страна, феминизмът идва като внос наравно с Макдоналдс и кока кола.(Siklova, “McDonalds”). Третият вид реакция не е от вида, който може да се срещне в писмена форма: дъщерята на една новоизпечена феминистка го формулира в разговор като “Аз съм ваш’та феминистка, къде са парите.” “Искате да сме сериозни относно феминизма? Ние имаме голяаам опит да сме сериозни с Големи Братя (и Сестри).” (Мухарска)

^[10] В “Семейството: начин на употреба” Никола Георгиев разглежда последователните промени в третирането на половото различие (тези промени са повече или по-малко подобни в различните соцстрани) успоредно с историята на семейството на Тодор Живков. Без да идеализира и без да подценява “употребите” на семейството като средоточие на непрестанно подновявани стратегии за контрол, Георгиев разбулва манипулативните усилия на идеологическата машина тъкмо в сферата на пола. Държавно оркестрираният завой от революционни към традиционни модели се разкрива не като някакво благотворно смекчаване на режима, нито пък като народна победа, която позволява на изконните нрави да надделеят, а като стратегия, която консолидира властта на диктатора като въвежда в обход фамилията му – включително фаличната майка, обезличената съпруга и астрално устремената дъщеря.

^[11] Тази двусмисленост е обект на редица изследвания (Николова, Събева).

^[12] Тя имаше свой език, разбира се – езикът на циничното дистанциране от високопарния официален език. Това беше езикът, който журналистите от големите комунистически всекидневници използваха след работа, езикът на чакащите другарите шофьори, езикът, който шестаците използваха помежду си, езикът, към който прибягвахме всички, за да пуснем пара и да продължим да живеем. Този език надживя режима, вля се в новите медии и продължава да играе зловеща роля. Той поражда отчаяние и пасивност, разреждана от изблици на ирационална агресия. (Деянова, Богданов “Дневен труд”)

^[13] Една от последните шеги на семинара е публикуването на доста непристойния сборник, където излиза есето на Попов, в издателството на Дома за литература и изкуства за деца и юноши.

^[14] За кодирaното и нормативно “стилизирано” еротизиране на работното място в Русия (мисля, че в България ситуацията беше сходна) вж. Здравомыслова.

^[15] И тук си има история – достатъчно е да си спомним Цола Драгойчева.

“Керкенезът”, Билет за Вега, изд. „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1990, 78 -85.

Преди да види птицата, Катерина се спря до отрупан с цветове шипков храст. Спря я чувство на гадене от изобилието на цветовете, от наглата и ефирна прозрачност на всеки листец, изрязан във влажния въздух. Видя всяка тичинка, всяка жълта прашинка, искряща в сърцевината на цвета. Имаше нещо неприлично, отблъскващо в разтворените розови устенца, в буйството от птичо цвърчене и зелена слиз, което я заобикаляше: за какво беше дивото усилие, безсмисленото напрежение, празният безумен кипеж на пролетни лиги. А бе дошла в отдавна забравеното село между цъфналите хълмове именно заради тях, заради кипналите лиги, заради мълчанието, стаеното внимателно вслушване — за да се смали, разтопи и изчезне, да потъне в най-дълбоката тишина, тишината на птичото цвърчене и стичащите се сокове. Някога, като дете, легнала на това поле сред тревите, бе видяла високо горе да се рее птица и произнасяйки името й, бе я приближила сякаш до себе си, бе се сродила с полета й, бе я уловила в свободата и недостижимостта й, за да я очертае в окръглената обозримост на думата, като че думата бе опъната струна, притегляща птицата в ръцете й. Думите й изглеждаха толкова магични примки, които придърпваха към нея хълмове, треви и птици, правеха ги по-докосваеми и така тя постепенно потъна в своя призрачен занаят, в съмнителния майсторлък да дава трайност на онова, чиято природа бе да чезне, чрез странни фокуси да преобръща всичко, така че трептящата повърхност се представяше като дълбочина и същност, видимото — като скритост и тайна, изтичащото — като непоклатимо, обреченото на мига — като вечност. Празно майсторство, безсмислена усилие! Тя искаше отново тишина.

78.

Но застанала пред прозрачните розови езичета на шипковия храст, тя вече не забелязваше разлика, не би могла да каже къде минава тънката граница, която се бе надявала да прекрачи — навсякъде виждаше същото необяснимо движение, същото нелепо размесване и взаимно преливане — същата игра, жестокост и безсмислен кипеж. И ето че цялото поле й се стори съставено от неуморно мълвене, от гукане и бълбукане на хиляди самодоволни словца, разлистени, оперени, пулсиращи в невидими сърчица, които тя изведнъж усети да пълнят простора.

И тогава видя керкенеза. Той стоеше под шипковия храст, ръждив от засъхнала по перата му кръв, и я гледаше през бодлите и цветовете с остър, гол, нетрепващ, пълен с омраза поглед, сякаш знаеше предварително всичко, което предстоеше да се случи помежду им и с нескривана злоба я приканваше да подхване тая известна само нему игра. Тя се вторачи в него, учудена, че той не отвръща поглед от нейния, че в кръглите му безумни очи не минава леката сянка, смутената разсеяност, нехайното примигване, с което всяка друга твар разпознава човека. Сред цвърченето и гукането, сред трепета на листа и разнасян от вятъра прашец те се отваряха като кладенци от застинал блясък и тишина, от дълбока, непроницаема неподвижност. Прииска й се да го докосне, да го прибере при себе си; ето защо се наведе и протегна ръка под бодливите клони. Движението й беше странно неловко. Кой знае защо, стори й се, че с лявата ръка ще й бъде по-удобно. Керкенезът изчака спокойно, почти презрително, докато пръстите й го обхванат, и едва тогава с рязко движение заби закривения си клюн в меката плът между палеца и показалеца. Тя дръпна ръка и извика, и тоя вик й прозвуча крайно нелепо в полето, където освен нея и керкенеза нямаше никой. Кръвта бликна веднага и изобилно. Тя се опита да я спре с ръкава си, — една твърде безсмислена идея; после се изправи и отново видя очите му между цветовете. Трябваше да вземе птицата. Съблече жилетката си с вече размазана по нея кръв и внимателно — може би излишно внимателно тоя път — похлупи нагло вторачената птица, която дори не направи опит да се дръпне, и така, докато кръвта й продължаваше да се отцежда,

79.

тя отнесе през полето вързопа; отнесе го със странна гордост и доволство, сякаш бе спечелила труден трофей. А вързопът бе пълен с омраза. Катерина усещаше това през жилетката; с неподвижност и плътна, непроницаема тишина, сякаш бе късче от друга планета.

— Ще те спася — каза му тя, когато го сложи в един отдавна неизползуван кафез за зайци. — Ще те нахраня и излекувам, и ти ще живееш.

Тя изрече думите на глас и щом ги чу, разбра, че ги бе произнесла като закана, и самият керкенез също разбираше това, и дори злорадствуваше, насърчаваше я. Тя пак се запита, без да формулира ясно въпроса си, какво ли беше това, което той знаеше, а тя — не. После влезе в хладната запусната кухня с пръстен под и малки замърсени прозорчета. Не можа да измисли нищо друго освен парче евтин салам. Повъртя го в ръка, разглеждайки заинтересувано кръгчетата сланина и розовите жилки на месото. Цветовете се сгъстиха и наляха между пръстите й, почти заискриха. Тя усети предишната почуда, замайване, погнуса, сякаш парчето салам беше някаква самостоятелна воля, лакомо устремена към нея. И както преди, край разтворените устни на шипковите цветове, тя поиска да се обърне, да загърби това фосфоресциране, този крясък в дланта си, който искаше да вика през нейното гърло, за да продължи празното си великолепие, безцелното си, нищо необясняващо пищно цъфтене.

— Яж — каза тя злобно, защото знаеше, че той няма да яде. — Яж, глупако.

Той не помръдна, вторачен в нея. И отново й се стори, че знае нещо, което тя не знае, че я гледа от дълбините на своето знание, твърдо решен да не й даде нито знак, затова спокойната му стойка, в която нямаше нищо болно или умърлушено, излъчваше такова предизвикателство, насмешка, омраза.

Катерина изми засъхналата кръв от ръката си и се прибра в къщата. Не й се ядеше, макар че не бе яла от сутринта, а може би от предишния ден. Качи се на горния етаж и си легна и така прекара до идването на вечерта, вятъра, дъжда, който зачука по прозореца. Докато лежеше, тя си спомняше птиците, които бяха умирали в ръцете й. Такова беше, изглежда, правилото:

80.

идваха при нея, за да умрат. Винаги я беше смайвала тяхната непреклонност, тяхното презрение към усилията й. Някъде далече в детството й беше едно врабче, малко, трептящо в дланите й пухче, възелче топлина, но проявило такава последователност и неумолимост в умирането. По-късно един гълъб: тя направи опит насила да пъха в човката му трохи и аспирин, но той се отърсваше и плюеше, и отново застиваше в решителността си. Бяха останали недосегаеми в своята смърт, в своето непобедимо „не”. И тя усети преклонение и копнеж по чистотата и възвишеността на тяхната решимост, на куража им да зачеркнат празното усилие, безсмисления мълвеж, който се разлистваше, цъфтеше, разклоняваше в звуци, без нищо да обяснява или осветява нищо, без нищо да съзерцава или прониква в нищо, а просто продължавайки трептенето, усилието, мъката, екстаза, безсмислената жестока игра, танцуващата насмешка, която не знае и не иска да знае, само да трепти, да трепти.

Къщата беше толкова празна и смущавана от необичайни шумове под дъжда. В сумрака Катерина чу нейното рушене, гниенето на черчевета и врати, резбата на дървоядите, тъкането на паяците, всеки зает с делото си. Тя запали лампата. Измъкна от етажерката парцаливо издание на „Брулени хълмове”, колкото да направи нещо. Разлисти я, спомняйки си как я беше чела преди години в същата тая стая. Измежду страниците изпадна репродукция от рисунка на Емили Бронте — „Ястребът”. Девицата от Брулени хълмове бе имала слабост към ястребите и кучетата. А също така към блатата, скалите, дъжда и северния вятър. Но това като че ли не й беше стигнало, тя бе намерила за нужно да го допълни с нещо и го бе допълнила с думи, сякаш бе съзряла тайно родство между стихия и слово, сякаш не й се бе сторило възможно да прегърне едното, без да се съчетае с другото, сякаш в едното и в другото бе видяла някакъв общ, по непостижим начин сливащ се път, който да я отведе до безмилостното сърце на света, там, където всичко е движение, мъка и ненаситен копнеж.

Катерина беше забравила, че трябва да чете, дори в някакъв момент бе загасила лампата. Листа и треви се обръщаха под прозореца в здрача откъм по-светлата

81.

си страна, сякаш бягаха, бягаха. После изведнъж съвсем се смрачи. Вятърът блъскаше все по-настойчиво и по-настойчиво, докато най-сетне стъклото се пръсна и между отломъците се протегна детска ръка, която се вкопчи в перваза. Едва когато натисна пръстчетата върху счупеното стъкло и кръвта потече по него, тя се сети, че това е Емили Бронте, призракът на Емили Броите, или по-скоро призрак на призрака, Катрин Ърншоу, която висеше и искаше да влезе, призрак от думи, чиято кръв багреше прозорците й и в съня си тя се молеше да заспи, както вятърът и дъждът виеха и молеха за смърт, смърт, но тя не бе им дадена.

— Той не може да лети — каза Люба, дъщерята на пощаджийката, която понякога разнасяше пощата вместо майка си. Беше около десетгодишна, мургава, с пълна с дребни зъбчета уста и редовно се отбиваше при нея, макар че никога не й донасяше нищо. Тънките й глезени се подаваха от окъселия панталон, докато стоеше пред мрежата и наблюдаваше птицата.

— Не може — потвърди Катерина.

— Той ни мрази — каза детето след малко.

— Той мрази целия свят.

— Защото не може да лети ли?

— Да. А светът не се променя от това.

—- Той иска да умре.

— Така е.

— Затова мълчи. Той мълчи, защото иска да умре.

— Навярно. Навярно затова мълчи.

— А писането на стихове е празна работа — каза Люба внезапно и се обърна към нея. Гледаше я напълно сериозно с тъмни блестящи очи.

— А какво не е празна работа според тебе? — попита Катерина с любопитство. Самата Люба пишеше стихове. Това беше една от причините да я навестява толкова често.

— Не знам. Може би да се лети. Той умира, защото не може да лети.

— Той умира, защото мрази света — каза Катерина бавно. — И вече не разбира защо крилата трябва да се размахват.

Люба разпери ръце, после се засмя.

82.

— Май е време да си вървя — каза тя. Въпреки това остана, загледана през мрежата.

— Яж — каза на птицата. — Моля ти се.

Но керкенезът не желаеше да яде. Той дори не поглеждаше кървавото парче сурово месо, специално купено за него. От време на време отпускаше здравото си крило към земята и под по-светлите пера се подаваха по-тъмни, сякаш за да демонстрират анатомията на полета. Това движение не предвещаваше нищо добро, доколкото Катерина разбираше нещо от птици, а тя разбираше донякъде от умирането им.

Тя не забеляза кога детето се е сбогувало с нея. Видя го, когато вече се отдалечаваше през двора, преметнало през рамо пощальонската чанта, от която стърчаха два-три вестника. При вратата то се спря и я погледна замислено.

— Сетих се — каза и бръкна в чантата. — Имаш покана за телефонен разговор.

Срещнаха се по средата на пътеката. Катерина пое поканата, без да я погледне веднага, и се върна при керкенеза. Този път видя във вторачените му очи щастие, почти триумф; някакво странно сияние, почти осезаемо. Сякаш пееше, но особена песен, предназначена да звучи в места, лишени от въздух. И изведнъж й се стори, че тя е в клетка, зад мрежата, а той е в широкия свободен свят и оттам я храни с мощните сокове на омразата си, приканва я да живее, ликува, лети. Това я вбеси. Тя отвори вратата на кафеза.

— Хайде, излез — каза, сякаш го викаше в злобата си да излезе от непоносимите волни пространства, от които я гледаше.

— Ето ти свободата, отворената врата!

Засрами се от гласа си и се наведе към птицата, която не помръдваше от мястото си. И защо ли толкова искаше да я спаси? Защо искаше от своя копнеж по тишината да я върне в празното усилие и необяснимото вибриране, което с блясък политаше и изчезваше в очите й сякаш бяха ципите на антисветове; което беше светът? Защо й бе нужно блясъкът да угасне, триумфът да се стопи и, смирена, добродушно-улегнала, птицата да куцука с мъдър вид и пречупено крило през всички останали дни? О, тя го беше измислила вече — мъдрия стар сакат керкенез, който съзерцава

83.

света със снизходително разбиране. Но сега виждаше, че не само тя, и той я бе призовавал по начин може би далеч по-ефикасен, не с опити за любов, а с омраза, не с милост, а с присмех, не с храна, а с известна само на него тайна. И тогава тя забеляза, че птицата й намига. Лека розова ципица се спуска върху едното й око, а другото се присви, изпълнено с насмешка и безсрамно всезнание.

— Как си? — попита Стоян. Връзката беше лоша и все пак се чу свойственото му провлачане на гласните, както и усилието да звучи нехайно, въпреки че му се налагаше да крещи. Тя се опита да отговори, че е много добре, но в последния момент се уплаши, сякаш заедно с думите и гласът й щеше да потъне в ямата от шумове.

— Чуваш ли ме? — изкрещя той през пращенето и преплитащите се гласове.

— Да — каза тя.

—    Защо мълчиш тогава?

Тя не отговори.

— Защо винаги мълчиш? — изкрещя той. — Аз не мога непрекъснато да крещя.

— Не мълча винаги — каза тя.

— Винаги мълчиш. Ти отиде в това село специално за да мълчиш.

Тя не отговори и пращенето и пиукането изпълни слушалката.

— Слушай — изкрещя той. — Чуваш ли ме?

— Да.

— Не си струва заради няколко празни, изречени в гняв думи да… Чуваш ли ме?

Тя не отговори.

— Смяташ ли да се връщаш?

Тя не отговори. Пращенето продължи още няколко мига, после секна. Катерина остави слушалката и с бавни, колебливи стъпки излезе от пощата. Бе започнало отново да вали. Тук-таме лампите светеха, макар че беше ранен следобед, толкова бе притъмняло. След няколко мига дрехите прилепнаха към тялото й. Тя се спря насред пустата улица, под дъжда. Не знаеше какво да направи, накъде да върви. Просто стоеше

84.

под пороя, объркана, вслушана. Дъждът беше студен и тялото й започна да трепери. Катерина с почуда отбеляза това треперене. То се извършваше някъде далече от нея, независимо от нея, имаше свои си желания и намерения. Кой знае защо, стори й се срамно, че трепери под дъжда. Ето това е знаел той, помисли си тя, знаел е тайната на нейното тяло, предчувствувал е неговото треперене и протест. Усети тъга, почти вина, сякаш керкенезът умираше, за да може тя да се върне.

85.

“Сълзи от лед”, Билет за Вега, изд. „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1990, 41 -65.

Всяка сутрин Марина се будеше в шест. Не можеше вече да заспи, но не можеше и да стане. Въпреки това не се излежаваше, не беше вяла и отпусната. Напротив, лежеше под леката завивка, изпъната и напрегната като струна, вторачена в белия свод на тавана. Чувстваше, че това, което върши, е много по-важно от всяка друга работа, че то е истинската работа. А работата беше, че мислеше. Мислеше някак особено наистина — не спокойно, хладнокръвно, но не и трескаво; в шемет, от който ти се завива свят. Не й се завиваше свят, главата й беше ясна, прозрачна, а погледът — безмилостно точен, а все пак може би изобщо не мислеше с главата си. Мислеше с цялото си тяло, с всеки вглъбен, изопнат от усилие орган и предметът на мисълта й не беше извън нея, а се раждаше от самия процес на мислене, така че мисленето й всъщност я изяждаше. Да, тя чувстваше как мисълта й се самоизяжда, как самата тя се превръща в мисъл, която се храни от себе си, как се смалява, но смаляването беше не друго, а открехване на обширни прояснени пространства, на ведра, хладна, смъртоносна, възхитителна прозрачност, в която нея все по-малко я имаше, но затова пък всяка вещ все повече беше на истинското си място и вселената най-после стоеше открита.

Дори мисленето като че ли не беше най-важното. По-важно беше усещането, че е будна – с широко, прозорливо отворени в бистротата очи. Беше особена будност — профанският факт, че е престанала да спи, добавяше само леката наслада, едва доловимия екстаз като мехурчета пяна по гребена на вълната, — а иначе будността й се запазваше и в съня й. Нещо повече — тъкмо насън беше започнала, в съня й за пръв път се

41.

наченаха разкритията. Защото тя не бе искала да знае отначало, пък не се и бе замисляла дали иска, или не иска да знае. Нали това бяха невъзможни знания, за които не е нито редно, нито почтено, нито в съответствие с човешките граници да бъдат пожелавани — и ето че те я издебнаха насън, когато не можеше да желае, или не желае, да се стреми или да се съпротивлява — сами дойдоха при нея, сами й се явиха. Тя нямаше нито вина, нито принос.

Отначало не проумя значимостта на случилото се. Просто месеци преди да започне връзката им, тя сънува, че Иван я вдига на ръце насред стая, изпълнена с негови роднини: жена му, децата му, някакви лели, за които не бе чувала нищо, и я понася към старинното легло със завески в самия център на помещението. Сънят беше преувеличен, сюрреалистичен; присъстващите ходеха насам-натам и ръкомахаха, чуваха се писъци, тя самата висеше като парче месо в ръцете му, а той я отнасяше и се усмихваше със замръзнало в похотлива маска лице. Всичко бе оцветено от изобличителен патос, а патосът не е факт, нито пък истината е в патоса. По-късно обаче Марина сънува доста точно как всичко щеше да се случи — светлото сако, с което за пръв път щеше да бъде облечен, целувката над книгата — безкрайна, сякаш кадърът беше спрян. И когато го видя наяве с това сако, настръхна, сякаш внезапно се бе разтворила врата от мраз, както и в съня си бе настръхнала, знаейки като че ли от друг, по-дълбок сън какво щеше да последва. И както в съня, главата й се наклони и това бе не просто действие, а знание, смразяващо прозрение.

Веднага след като устните им се отлепиха, тя попита за сакото — откъде е купено и защо го е облякъл. И още на този пръв невинен въпрос той се опита да не отговори. В ума му беше само как и кога да се видят по на сгода, но тя упорстваше и най-после той смотолеви, че било старо сако, сам не помнел какво, от две години не го бил обличал и този ден, кой знае защо, го извадил. Сякаш някакъв глас му нашепвал, че тъкмо в това сако ще му потръгне…

Марина не го дослуша. Тръгна, без да се сбогува, без обяснения и обещания. Жалка й беше неговата тревога, така сляпа за неотменността на случилото се.

42.

Марина не би се оставила на обикновено увлечение, на похот или любов. Съвсем за друго се бе появил Иван. Как иначе би спечелил със смешните си маниери на застаряващ прелъстител? Спомни си как я бе приел за пръв път — беше я поискал за художничка на своя книга. Тогава я досмеша — дотолкова цялата обстановка в кабинета му, старинните кожени кресла, масивното тъмно бюро, гипсовият бюст на Гьоте съответстваха на позата му на проникновен творец на словото. Тя се държеше почтително, сдържано, както подобаваше на разликите в положението и възрастта им, благодареше и казваше „моля“ във всяко изречение. И все пак след десетина минути беше вече несъмнено, че той флиртува, че се оплаква от старостта си, за да бъде опроверган, че кокетничи с многобройните си връзки с редакторки и поетеси, че изтъква скъпите марки на питиетата и парфюмите си. Това я смая. Само най-непроницателните и дебелокожи мъже бяха пренебрегвали по такъв безперспективен начин студенината и затвореността й. И това ми било писател, сърцевед! Никога, никога. Още същата нощ сънува вакханалията край леглото със завеските.

Сакото не можеше да излезе от ума й. Затвори се в ателието си — малко таванче, голо и празно — два омацани стола, дюшек върху стара врата вместо легло, платна. Цял ден не мръдна, вторачена пред себе си, и в зениците й сякаш се разтвориха други зеници. Дали това, че той щеше да я целуне, облечен в сакото, бе породило съня й, или сънят й беше внушил на Иван да се облече така, та да постигне желаното? Или пък, виждайки го в сакото, тя бе почувствала тласък да осъществи продължението от съня? А как все пак сакото бе проникнало в съня й? И как едно сако можеше да бъде свързано с една целувка? Отговор нямаше, но знание имаше и то идваше при нея просто, ясно и без задръжки, както цветовете нахлуват, щом повдигнем клепачи. Нужно бе само да се взираш и Марина се взираше, и собственият й сън се навеждаше над нея като осветен до бяло таван, и й говореше неща, които никога не бе искала да чуе, а все пак чуваше, и се изпълваше с окаяност и свръхчовешка мощ, с безмилостната будност на боговете.

43.

Първата им любовна среща беше доста мизерна. Иван беше донесъл в дипломатическото си куфарче коняк и бонбони, но и двамата не вкусиха нищо. Той се помъчи да каже нещо за окачените по стените й картини, но изреченията му замираха по средата. Загледаха се през прозореца — навън валеше лапавица и градът беше мокър и мръсен. Тогава той нервно повдигна пуловера й. „Колко си хубава!“ — възкликна. Възторгът му беше доста треперлив, по-скоро опит за самовнушение. После през цялото време й задаваше въпроси, които тя не разбираше, а когато разбереше, не знаеше какво да отговори. Все пак той не пропусна да вмъкне името на сина си, та да напомни, че е мъж с тежко семейство. Нелеп човек, уж писател. След като си отиде, Марина с облекчение отбеляза, че светът не изглежда фатално променен. В момента не се запита защо е очаквала фатална промяна. Нанесе няколко щриха — работата й потръгна нормално. Отвори книгата, която четеше — буквите се подреждаха смислено. Отпи изстиналия сутрешен чай — вкусът му беше обичайният. Излезе да се разтъпче — улиците си стояха на мястото. И ето че докато скиташе, насреща й се появи сам Иван Дженев. Той също се бе движил, вкусвал, гледал. Вървеше изпъчено, изглеждаше доволен. От куфарчето му стърчеше прищипано червено цвете. Дали някой му го бе подарил? Или го бе купил? Дали беше знак за случилото се в този ден? Или свидетелствуваше за друг негов, скрит живот?

Тя го спря тогава и двамата застанаха, потънали до глезени в кишата, без да се сетят какво да си кажат. Най-сетне Марина оформи въпроса си:

— Какво е това цвете?

— Гербер — каза той.

Марина, която много добре познаваше герберите се обърка.

— Хубаво е — промърмори. Иван се съгласи.

— А… откъде е?

И той отново не отговори, подхвърли някаква шеговита фраза за почитателките на таланта му.

— Хубав ден! Хубав ден! — пожела й накрая. Тя го проследи с поглед, докато се изгуби в тълпата. От ведрото й чувство не беше останала и следа.

44.

Но какво беше ведрото й чувство? Ведрото й чувство беше, че знае. А сега беше разбрала, че не знае. Нищо не знам за този човек, каза си.

Но нали знаеше всичко за него? Не бе ли сънувала светлото сако?

Беше сънувала — сакото. Но не и цветето. Не тази среща — тази излишна среща, би могло да се каже, защото нали се бяха срещнали по необходимия начин преди това? А ето че се беше случило нещо в повече, непредвидено — случайно и малозначително, ако щете. И тъкмо случайността, малозначителността, нехайната произволност на случилото се беше ужасното. Значи освен бремето на непредотвратимото знание, трябваше да понесе и бремето на случайността?

Не беше сънувала цветето. Нито тази киша. Нито тези недомлъвки, изплъзването му. Тя се върна в ателието смразена, предчувствуваща вече какво й предстои. Не можа да продължи работата си. Можеше само да седи, сгърчена на пода, и да мисли. И мислеше само за истината — за това как тя е единствена, пределна, но толкова проблематична.

Защото онези властни знания не се стремяха към последователност, не се съобразяваха с обикновените форми на човешкото разбиране, не търсеха достъпни измерения. Те бяха нехайни спрямо времето и най-често беше невъзможно да се определи дали разказват за миналото или за бъдещето. Спрямо мястото също бяха нехайни. Изработваха си свое собствено пространство, твърде своеобразно — дълбаеха неподозирани шупли и отверстия, преобръщаха посоките. Разстоянията се скъсяваха и удължаваха. Шосетата влизаха в разклоняващи се тунели. Прозорците се смъкваха от петия етаж до равнището на улицата. Ателието й се удвояваше — имаше едно тъмно, изпълнено с вехтории, и едно светло, в което се съхраняваше ножицата за отрязване на тъмното ателие, но две каратистки в кожени дрехи не позволяваха. Нерядко, прекрачвайки вратата, Марина навлизаше в неизбродимите степи на тази сънна география, която веднъж я отведе до град, заобиколен от едната страна от сияйните хребети на Хималаите, от другата — на Андите, а самият той потънал под блясъка в лабиринт от мръсни дълбоки улички, където по плочите спяха проститутки и убийци.

45.

Бакул, град на разврата — обяви шофьорът. Най-дразнещ и неразгадаем беше един сън, който непрестанно я преследваше. В него същество с къдрави златни коси се смееше, отметнало назад светлото си лице под свод от мрак, и повтаряше: „Аз съм Марина. Аз съм Марина.“ Но Марина не беше нито руса, нито къдрава, нито можеше вече да се смее.

Марина бе разумна и съзнаваше, че свят, в който скритото става открито, не би могъл да има същото пространство като познатия; че в него неизбежно имената се сменят и лицата се преобразяват; че след като всичко е еднакво видимо, той не би могъл да различава минало от бъдеще. Но как тогава да се очертаят нишките, които свързват двата свята, как нейното ново знание да бъде потвърдено? Някои от сънищата се потвърждаваха недвусмислено, както в случая със сакото; повечето обаче се отнасяха до събития, в които тя не участваше и за които никога не би подозирала, ако сами не й се бяха явили. Да доказва тяхната истинност, да ги вмества в миналото или да ги издебва в бъдещето, да изтръгва сигурни свидетелства за техния фактически вид — това беше смазваща задача не просто поради недостатъчната житейска опитност на Марина, но и поради някакво вкоренено упорство в действителността, която най-малко от всичко се стремеше към истинност, към съвпадане с разкритията от глъбините. След като на няколко пъти Иван отрече, без да трепне, обстоятелства, които тя не само бе прозряла, със своето ново сетиво, но и бе проверила по обичайните начини, Марина бе принудена да признае, че истински смайващото бе не онова, което научаваше за Иван, а гледката на неговите опити да се скрие от знанието й. На преки въпроси той отговаряше с невъзмутимо, противостоящо на всяка очевидност отричане; от обходните се измъкваше в мига, в който ги усетеше. Дори когато се издаваше, без да иска, той отказваше да приеме изводите и последствията. Това беше някакво диво, нагло, непредставимо лъготене и колкото по-страстно Марина се стремеше да изтръгне признания, толкова повече се заинатяваше той.

Тогава, вместо да слуша, Марина реши да наблюдава. Оказа се, че Иван притежава неизброимо число лица и всяко лице — нюанси и полутонове на израза,

46.

които замъгляваха изводите. Така при една среща между Иван, Марина и Аги Пеева, художествената редакторка на книгата му, той се обръщаше към Марина със сериозното и строго лице на интелектуалец, уточнявате дните, в които ще се срещнат във връзка с общата им работа, изказваше висока оценка за извършеното от нея досега. Само по себе си това не беше важно — съществен беше подтекстът, онази разбираема само за тях двамата нежност, която се криеше зад безличната официалност, онова обещание за взаимност, за съкровено тяхно общение, което течеше в дълбоките пластове на речта му. След това обаче той се обръщаше към Аги, за да изкаже и пред нея някои свои препоръки и съображения за оформлението на книгата. И ето че неизвестно защо лицето му се ухилваше, по клоунски неузнаваемо, сякаш за да пародира предишния си израз и всяка казана дотук дума, и всеки неин скрит смисъл. Носът му се удължаваше, скулите му се изостряха, зъбите му щръкваха като у влюбен сатир и една студена, безочлива настойчивост в погледа му подсказваше, че не по-малко тайни вести текат и в момента може би, но с друг адрес.

Марина скоро разбра, че да вижда толкова ясно някого не помага, а парализира. Имаше го у Иван и достолепния интелектуалец, и клоуна несъмнено — но и двамата ли се реализираха на практика? Как да разбере, след като към нея се обръщаше едно от тези лица?

Така или иначе нито с въпроси, хленчене и директни претенции, нито с проникновено наблюдение можеше да се постигне задоволителен резултат. Тогава тя разработи комбиниран метод. Тъй като не бе навикнала да разговаря интимно, започна да записва предварително всичко, което смяташе да му каже: въпросите за работата му (винаги забравяше, че и другите вършат работа, която ги интересува); дежурното ласкателство (тънък и труден момент, но неизбежен); забавната история, по възможност случила се лично с нея; обяснението в любов, едновременно патетично и инфантилно („Защипал си душата ми като с кламер“). Следваше удар в гърба: „Отбих се при художниците в издателството. Не мога да разбера защо Аги се отнася толкова хладно с мене. Може би ревнува Колето, поредния си любовник.“

47.

Макар и прехвърлил четиридесетте, Иван се изчервяваше до корените на белите си коси. Друг път се усмихваше с доволна усмивчица — споменаването на бившите му любовници може би продължаваше да му доставя наслада, напълно неразбираема за Марина. Изчервяване или усмивчица — и толкова. Никакво разнежване. Никакъв порив към споделяне на тайни. Обезсърчена, Марина премина към по-груби методи — проследяваше го след работа или пък използваше стълбището на съседната кооперация като наблюдателен пост към кабинета му. Иван се срещаше с десетки жени, но Аги не беше сред тях. Марина вече позабравяше тази тема, макар че миналата — или бъдеща? — връзка на Иван с Аги й се бе явила недвусмислено. Един ден обаче случайно дочу разговор на странични, непосветени хора, които небрежно споменаха „Аги Пеева и бившият й любовник Дженев“. Това, което идваше при нея като озарение или къртовски труд, другите знаеха ей така, дърдорейки помежду си.

След този случай започна да й става все по-трудно да обмисля програмата за деня, да подрежда онези тънки подмятания и дръзки действия, с които досега бе постигала доказателствата си. Все по-често се будеше с една-единствена реплика, един-едничък проект: Истината, кажи ми истината, бъди истината! Не можеше повече да живее с маски и лицемерие и същевременно да вижда докрай всичко. Невъзможно беше да се понася разминаването, разфокусирането на образите. Този свят трябваше най-сетне да стане монолитен, да съвпадне. Тя искаше чистота, яснота, съвършен контур — пределната, последната, едничката истина: за какво е човекът, ако не може да направи космоса чист, за какво е любовта, ако носи не прозрачност, а повече мрак. Нека всичко бъде, каквото е, нека образите не се изпращат все по-изкривени от сфера в сфера. Струваше й се, че и смърт няма да има тогава — като в съвършено спокойни води всяко отражение ще се наслагва върху своя точен контур, неунищожимо.

Чувствайки как изгаря сутрин под двойния хребет на Андите и Хималаите, сред сияйните степи, Марина разбираше великата милост, според която пророците са винаги слепи: така те остават с едно зрение, по-

48.

висше може би, но едно, както у другите същества, а на нея бе дадено двойното зрение и жестоката задача, върховната мисия или наказание да слее света.

Рано или късно, налагаше се да стане. Имаше гостенка, за която трябваше да се грижи. Гостенката се казваше Русико. Беше се запознала с нея при едно пътуване в чужбина и доколкото си спомняше — бяха се харесали много и прекараха заедно неповторими часове. Русико също беше художничка, но притежаваше и много други таланти — най-вече таланта да се мотае, както й се струваше сега на Марина. Марина я покани да погостува и тя пристигна в най-неподходящия момент, разбира се — в самото начало на историята с Иван, дори малко преди нея. Не само пристигна, но и моментално си издейства стипендия, за да остане по-дълго, и вече близо половин година спеше в стаята на Марина, а самата Марина се беше преместила в хола. Русико спеше до късно и кой знае защо, никога не затваряше вратата.

Това бяха само две от нещата, които дразнеха Марина. Не разбираше как е възможно да се спи толкова много, и то на отворена врата. Още по-дразнещ беше начинът, по който Русико се разбуждаше. Тя ставаше дълго преди това — може би в някакво интуитивно усилие да угоди на домакинята — и щапукайки боса по жълтата си пижама, безшумно се добираше до кухнята. Там се строполяваше на някой стол и се подпираше на лакът. Сега вече започваше постепенното й съвземане, сякаш се завръщаше отнякъде, сякаш изящното й по азиатски тяло бе направено от минерал, който тя с мъка одушевяваше. По скулите й избликваше — не руменина, а млечнобяло зарево, очите й засияваха като осветени отвътре кристали, устните й овлажняваха. Марина наблюдаваше с потрес това сутрешно събуждане. Приличаше й на съживяването на статуя.

Русико държеше непременно тя да смели кафето, и то не с електрическата, а с една ръчна кафемелачка, която не бе употребявана от години. С нея се мелеше трудно и Русико едвам превърташе ръчката със слабите си пръсти — процес, осъществяван като особена услуга и

49.

с такава сериозност, че можеше да се очаква от това движение да се разхвърчат галактики. Не галактики, разбира се, но кръвта на гостенката очевидно започваше да кръжи по-бързо. След първата чашка кафе тя се обличаше и вече беше в състояние да разговаря.

Тук настъпваше следващият мъчителен момент. Общият им език не беше роден и за двете. От една страна, така нещата се опростяваха, защото и двете разполагаха със сравнително ограничен запас от изразни средства. От друга страна обаче, общуването им придобиваше причудлива несигурност.

Русико владееше по-добре езика, но произношението й удавяше всяко друго впечатление. Някои звуци се раждаха дълбоко в гръдта й и гъргореха, други изтъняваха като птиче свистене. Така че Марина не можеше да определи къде се появява сривът, в кой момент деформацията става невъзстановима. Както и да беше, тя бе принудена да слуша множество смътни, неразбираеми, а понякога направо скандални твърдения. Излизаше, че Русико е била не само почти навсякъде по земята, но и на доста места в България. Най-често говореше за Видин и много картинно описваше старите зидове, дъхащите на мухъл порти на Калето, плажа с играчите на бридж — все гледки, които Марина никога не беше виждала, защото не беше ходила във Видин. Русико споменаваше и други градове, които Марина познаваше, но щом зададеше по-конкретен въпрос, Русико махваше с ръка: друг сън, друг живот. Това беше любимата й фраза. Друг сън, друг живот. Много полезен израз, тъй като се оказваше, че е била и на други планети — или местности? — с неизвестни названия, дори в други епохи. С удивителна сочност тя разказваше за подводни градове и невиждани същества, често пъти твърде забавни, така че Марина почти се разсмиваше. Навярно някаква промяна в наклонението представяше чутото и прочетеното като преживяно лично от Русико. Понякога дори разказваше събития, очевидно случили се с мъж, но от първо лице, разбира се; друг път говореше от името на старица. Марина вече се опитваше да си представи език, в който няма друго местоимение освен „аз”; по такъв начин всичко във вселената ще се е случило лично с мене — какво объркване и разкош!

50.

Подобни мисли я караха да се взира в Русико с известна уплаха — непредставимо беше що за създание би бил говорещият такъв език. Русико обаче с най-невинен израз, с гъргорене и свистене обясни, че не е художничка — или че не е художничка в обикновения смисъл (буквално тя каза „в този смисъл аз не съм художничка”, но не уточни какъв е „този смисъл”), а нейното същинско — или любимо, или единствено, но секретно — занимание било да кръстосва (?) и да разменя или да търгува, или да общува — не стана съвсем ясно. И тогава Русико подхвърли, че Марина бездруго знаела собствения си език по-добре, отколкото й е нужно или полезно; художниците нямало защо чак толкова хубаво да се изразяват с думи. Така че без никаква вреда за себе си тя би могла да й подари — или продаде или преподаде — малко, десетина процента от знанията си. Десетина процента в същата езикова среда бързо се възстановяват, а за Русико щели да бъдат достатъчна основа, за да овладее напълно за няколко часа (за нула време?) езика. Имала дарба за езици, макар че не обичала да изпипва в детайли подобни второстепенни знания.

—Нямаме време — възрази Марина, която реши, че Русико очаква от нея да й преподава уроци.

Време за какво? — попита Русико. — Да спрягаме глаголи? Да пишем диктовки?

Тя се разсмя.

— Не искам това. Искам нещо по-бързо и лесно, по-весело — готови знания, твоите знания.

Сега пък Марина се разсмя, защото си помисли, че най-после е схванала някаква тънка източна шега. Русико обаче не се смееше вече, а я гледаше с очи, като че ли осветени отвътре — с насмешка, с любопитство или обидено — не се знае.

Що се отнася до търгуването — търгуваше. Още един непостижим за Марина щрих. Русико вечно мъкнеше вехтории, купуваше и продаваше, понякога отново купуваше и препродаваше — главно на познатите на Марина, които намираха всичко това много забавно. Пък и флиртуваше наред с всички мъже, дори когато жените им бяха там. Поне един от флиртовете й със сигурност се осъществи — но Русико скоро загуби интерес. Тази мания за трайност! — мечтателно подхвърляше тя.

51.

Към всичко трябва да се прибави и страстта й да пее и свири — най-вече на китара, но също — за ужас на Марина, и на една наполовина синя, наполовина керемиденочервена окарина, която си беше купила от кой знае каква сергия. От този нелеп инструмент тя изтръгваше екзотични, леко дрезгави звуци, — по-скоро меланхолични, но и с нещо закачливо в тях, сякаш се обажда скрита в някакви много дълбоки гори птица. Оживлението й постепенно нарастваше и към полунощ жилището се изпълваше със смях и чуруликане, като че ли имаше поне двадесет души. После внезапно изпадаше във философско настроение, започваше да размишлява на глас:

— Светът е странно място — казваше например. — В него нищо не се забравя, никога.

Марина, решена този път да доведе разговора докрай, питаше в какъв смисъл не се забравя. Все пак на практика доста нещо се забравя, макар че науката е открила някакви ленти на паметта, където всичко било записано.

— В абсолютен смисъл — отговаряше Русико категорично. — То просто си стои и толкова. Има само един начин — не да споделиш, което, казват, облекчавало, но това са глупости, а направо цялото да го дадеш на някого, той да го помни.

Като чуеше нещо такова, Марина се отказваше от по-нататъшни уточнения. Въпреки това разговори имаше доста. Русико като че ли не забелязваше досадата и недоумението на Марина и постоянно се впускаше в подобни разсъждения. Понякога обаче — особено ако се окажеше на съвсем непознато място — енергията на гостенката се изразходваше в безмълвно наблюдение — едва ли по-поносимо от разказите за марсианската графичност на пейзажа (или за графичността на марсианския пейзаж?) или за някакво ново изкуство, което се базирало на генното инженерство и се състояло в създаването на уникални живи същества — жар-птици и цветя, размахали воали: такива бяха приказките, за които на Марина й се струваше, че слуша от Русико.

Но нейният неколкомесечен престой почти беше изтекъл. Марина се надигна от леглото си. Имаше чувството, че е закъсняла много, че поне няколко часа е мислила. Всъщност бе изминал само един час — точно

52.

един час, винаги толкова. Както обикновено, най-напред тя се приближи до отворената врата на Русико. Русико спеше по корем, обилната черна коса закриваше лицето и раменете й. На раклата до леглото лежаха украшенията й — накит за врата от тежко масивно сребро, множество тънки пръстенчета, гривни с формата на змийчета, захапали опашките си, с малки вторачени тюркоазчета вместо очи. За пръв път Марина се запита какво я кара именно тук да дойде, веднага след като стане. И още докато си задаваше въпроса, усети нещо необичайно в съня на гостенката; нещо чуждо, далечно, но подкупващо. Сякаш не мислите й, а този именно сън я будеше в шест часа; сякаш той я зовеше, изопваше живота й като струна. Тя бързо се дръпна. Предстоеше й тежък ден, нямаше време за фантазии.

Конкретни идеи обаче също не й идваха, както често се случваше напоследък. Едно беше ясно — преди да се срещне с Иван, трябваше да види Аги. Бе сънувала сън, в който Аги седеше на бюрото, а Иван — на стола срещу нея. И когато Марина премина край прозореца, той хвана коленете на Аги и ги разтвори. По лицето му се появи познатото любопитство и най-жив интерес. В следващия момент те я забелязаха. Иван дойде до прозореца, мъчейки се да закрие стаята, и вдигна ръка в умолителен жест: Не гледай! Но Аги се бе изправила до стената усмихната, тържествуваща и макар че Иван й правеше светкавични знаци да клекне, тя продължаваше да стои със сияен поглед и блажено разтворени начервени устни. Марина се събуди смразена от чувството, че това вече е станало. После прецени, че не е. Спомни си жеста на Иван — изпълнен с молба и смирение, с някаква странна милост. Но тя не искаше милост; искаше светът да съвпадне, истината.

Объркванията започнаха още преди да е прекрачила прага на къщата.

— Излизаш ли?

Беше Русико — Русико бе станала в осем сутринта! Тя стоеше в антрето бледа, разрошена, дишаше с усилие, сякаш ей-сега ще се строполи и все пак стоеше.

— Да. Бързам — отговори Марина, разтреперана от уплаха и гняв.

53.

— Днес е последният ми ден.

— Да. Но аз…

— Имам много работа днес — покупки, подаръци, сделки…

— Но аз мислех, че ти…

—…ще спя пак до обяд. Не, днес реших да удължа деня. Нали е последен.

Двете замълчаха. Как сега ще се измъкна? — мислеше си Марина с отчаяние.

— Какво искаш? — попита тя грубо.

— Бих искала да бъдеш с мен, разбира се. Но ти ми се виждаш много заета.

— Извинявай, но…

—                                 Ще ми е трудно без тебе и без да знам езика…

Марина за пръв път научаваше за това затруднение.

— Имам малко работа — едвам отцеди тя. — По-късно може би…

— Продай ми десетина процента.

Марина не отговори веднага. Русико я гледаше усмихната и тя сама се видя отстрани — нервна, жалка, обсебена от манията си. Беше забравила да се смее, сигурно вече бе загубила всякакво чувство за хумор.

— И ако ти ги продам, няма да имаш нужда от помощта ми? — попита тя с надежда.

— Не. Но цената им не е толкова мизерна, по-голяма е. Аз съм честна в търговията. Този път Марина се засмя.

— Подарявам ти ги, подарявам ти ги!

Русико с неочаквана сила обхвана тила й и се усмихна с дълбоко осветените си очи. Марина изхвърча щастлива от успешното преодоляване на това първо препятствие. Но отново последва засечка. Срещна най-напред Иван. Той слизаше по стълбите на издателството, където работеше Аги. Марина усети стягане в гърлото. Тя се съпротивляваше, опитваше се да го разсее — защо тъкмо днес? Но парализата в гърлото й растеше и означаваше само едно: днес. Но може би той наистина е имал работа в издателството? Иван преждевременно бе побелял напълно и поради контраста между старческата грива и младежкия блясък на кожата му изглеждаше едновременно и по-стар, и по-млад, отколкото беше. Светлата кенарена риза много му отиваше; личеше, че е весел и доволен, и решен

54.

нищо да не наруши настроението му. Двамата се спряха на площадката пред огледало, в което Марина виждаше гърба му.

— Тъкмо мога да ти дам последната глава — каза той делово. Марина безмълвно пое ръкописа.

— Само че втори екземпляр — продължи той. — Извинявай, но нямам първия, така се получи. Тя продължи да стои, без да каже дума.

—                                 Нямам бързане — повдигна рамене той. — Когато можеш.

Тя направи усилие да възрази.

—                                 Наистина няма защо да бързаш. Сигурно си имаш някаква работа.

—                                  Аз… аз… не! — отчаяно избухна тя.

—                                  Е, добре, нали знаеш — всеки следобед съм в редакцията. И пак извинявай за втория екземпляр!

Той затича надолу по стълбите, размахал нов тъмносин чадър. За какво му беше чадър? Нямаше никакви изгледи да вали. През прозорчето на стълбището Марина видя синевата върху лабиринта от покриви. Усети, че държи нещо — беше ръкописа. Поколеба се какво да направи, после го сгъна и го пъхна в чантата си, без да го погледне.

Пред вратата на художниците отново се спря. Обзе я нерешителност, животински страх — от вратата, от звука на почукването, от събраните вътре хора. Нали след като почука, трябва да каже нещо на тези хора — ето това беше непоносимо, тя не помнеше какво и защо трябва да им се казва. По-добре нито да чука, нито да казва нещо, просто да влезе. Ще постои, ще погледа. Тя не почука, но и не влезе. Отвътре разговаряха и се смееха. Най-сетне й се стори, че някой приближава вратата и тя бързо я отвори.

Стаята беше задимена и пълна с хора, както обикновено. Някои бяха заети с работа — изрязваха и чертаеха, други не правеха нищо, но всичките дъвчеха бонбони. Имаше и външни хора — художникът от разположеното на същия етаж списание също бе тук и тъкмо разгъваше един бонбон. Аги седеше върху бюрото си. Тя протегна ръка и притегли Марина към себе си.

— Как ти се виждат новите ми обици? — прошепна тя с бавния си ленив гласец и дебелите й устни почти я докоснаха.

55.

Марина видя току до очите си да се люлеят две червени ромбчета.

— Ах, но те са като твоите! — възкликна Аги и я огледа внимателно. — Като сестри сме!

Наистина не само обиците, но и панталонът, и дори тениската с две разноцветни ивици около врата наподобяваха облеклото на Марина, само цветовете бяха различни. Обиците на Марина бяха в лилаво и синьо, лилав беше панталонът й, а тениската — бяла с розово и лилаво бие, докато у Аги всичко бе издържано в червено и жълто. Сега всички можеха да видят, че и очите им са подобни. Само че очите на Аги бяха по-раздалечени, по-вдълбани и изпълнени с повече златист блясък. На бюрото до нея стоеше кана с огромен букет червени рози, над двадесет. Марина тръсна глава, сякаш искаше да се събуди или да заспи — сама не знаеше.

— Дженев беше да черпи за книгата си в пловдивското издателство. Ето, вземи си бонбонче — каза Аги и придърпа кутията.

Марина си взе бонбон с лешник и го напъха в устата си.

— Вземи си още един — каза Аги. — И още един! Взимай, взимай, има колкото искаш!

Едва сега Марина забеляза, че в стаята има дете. Беше синът на Аги, четиригодишно момченце с бледо личице, изкривено на една страна в жесток и мъченически израз, крайно неестествен за възрастта му. Омацан с шоколад до носа, той стреляше с футуристичен святкащ и пиукащ пистолет.

— Нямам на кого да го оставя днес — обясни Аги.

Не днес значи, бавно и отчетливо си каза Марина. Тя излезе от задимената стая и се спусна по стълбите. На улицата я спря някаква жена и я попита къде е ЦУМ. ЦУМ беше през две преки, но Марина първо не разбра въпроса, а след това установи, че по никакъв начин не може да обясни местоположението на търсената сграда. Най-сетне, сразена, тя направи нелеп призивен жест към непознатата и я отведе до ъгъла, от който се виждаха дебелите зидове и тълпите с пакетите. Жената се отблагодари с множество преувеличени думи, сигурно я беше помислила за глухоняма.

Не знаеше накъде да поеме. Трябваше да прочете ръкописа, за да го върне след обяд, но дали да ходи

56.

до дома, или да приседне някъде — на пейка, в заведение? Като си представи, че Русико може би още не е излязла, реши да намери някое тихо местенце наоколо. Това се оказа трудна задача. Навсякъде пейките бяха пренаселени — и в градинката до хотел „Рила”, и пред Народния театър, и до „Кристал“. Деца, пенсионери, рокери с уокмани, невъзможно беше да се разминеш. От градинка на градинка тя стигна до парка. Нарочно седна на слънце, та дано никой не пожелае да й досажда. Какво точно прочете, не знаеше, но видя съвсем ясно илюстрацията към тази последна глава. Беше лице, което се разпада на съзвездия, превръща се в нощно небе. Навярно героинята на Иван се бе отрекла от рушащата я морално кариера — или нещо подобно. Иван не бе затруднил особено Марина и това беше може би лошо — във всеки случай имаше мигове, когато тя изпадаше в ярост при мисълта, че отгоре на всичко му илюстрира книгите. Така, разбира се, винаги имаха повод да се виждат и тъкмо тук беше ужасното: върховната свобода на живота й се бе подчинила на жалка прелюбодейна връзка. Робиня! Робиня сред роби, роби! — изтръгна се от нея, докато седеше облегната със затворени очи.

Странен звук, смътно напомнящ й за нещо, пиукане като от зала с електронни игри я накара да погледне. За миг примижа, ослепена от слънцето, и в снопа от червени и зелени лъчи видя дребната фигурка на дете с насочен в нея пистолет. Тя тръсна глава: беше синчето на Аги; бледото, болезнено и жестоко личице се целеше в нея. До момчето стоеше русоляво невзрачно девойче, колежка на Аги. Марина все не успяваше да запомни името й.

— Аги ме помоли да поразходя сина й. Имала някаква спешна работа — каза момичето.

Марина кимна, изправи се и безмълвно мина покрай тях. Тръгна по една алея, после по друга, после се упъти към града, макар че беше рано. На един уличен кантар се премери. Беше станала четиридесет и пет килограма. Това сутрешно мислене наистина я изяждаше. Влезе в няколко магазина и веднага излезе. В книжарницата на „Руски” някакъв младеж я спря и попита дали тя е Марина Серафимова. Видял на общата изложба графичната й творба „Сълзи от лед” по мотиви

57.

от стихотворение на Силвия Плат; бил дълбоко впечатлен, направо изумен. Виждал бил и други нейни работи, но тази надминавала всичко, страхотна била. Навярно беше някой студент в първите курсове; Марина смътно си спомняше, че и при друг случай я беше засипвал с похвали. Опита се да му благодари, но отново усети, че не знае как да подреди думите си, откъде да започне. Момчето продължи да говори. Оказа се, че познава още ранните й рисунки, които с разни детски изложби бяха обиколили света (Марина усети, че започва да се изпотява); чувал бе за самостоятелната й изложба в онези години и дори си спомняше, че е виждал някъде „Богинята на плодородието”, „кошмарът без синьо“, както самата тя се изразила тогава в един журналистически материал, случва се и нещо свежо да се промъкне в подобен род материали, а? И наистина всеки можел да усети, че това е богинята на непредставима заплаха, на неизразим ужас. Още я виждал как върви през нажеженото поле, под небе от ивици непроницаеми пламтящи червени, жълти, кафяви цветове, в които дори слънцето е изчезнало. През огнената мараня вървяла тя — стройна златокоса жена без черти, в червена носия с огромен сноп в ръка, превита под тежестта на снопа и порива на вятър, смазващ, душен, сякаш въздиша чудовище от зной. Той си спомнял дори тъничката зелена черта, която разделяла земята от небето. Да, това наистина било кошмар, чист цветови ужас, макар че нищо не се случвало. Много пъти си бил задавал въпроса откъде идва ужасното в тази творба на едно крехко, непознало още дълбините на света дете?

И той няколко пъти повтори: Как успяхте? Как го направихте?, но преувеличените си и възторжени реплики произнасяше сухо, с почти служебен вид, сякаш изпълняваше дълга си, нищо повече.

Марина махна с ръка. Тя бе видяла Богинята на плодородието насън, но нямаше как да му обясни. Същината на кошмара бе именно мисълта, че тук няма синьо, че всичко диша зной и пламък. Освен това ясно беше усещането, че е видяла нещо по-могъщо от себе си, което е разполовило съществуването й, за да й се открие. Тя се събуди от ужаса, заспа отново и сънува същото като картина, събуди се, заспа отново и го сънува вече като черно-бяла фотография…

58.

Понеже не се сещаше как да се отърве от младежа, Марина излезе от книжарницата. Той тръгна след нея. Беше хубаво момче, чернооко, малко нервно в жестовете си, малко нещо бузесто като добре гледано дете. Да, питал се бил за „Богинята на плодородието”, но за „Сълзи от лед” нямало защо да се пита, там страшното било толкова очевидно. Това кристално създание, навело скръбното си прозрачно лице, зад което сияели мънички хладни звезди, тези очи като късчета лед — нямало съмнение къде се взират, какво виждат. Страшен трябва да е бил оня зной, породил толкова хлад, защото тук безспорно Марина Серафимова е създала контрапункта на „Богинята на плодородието”, „кошмарът от синьо”, така да се каже, нали? Той дори си направил труда да издири стихотворението на Силвия Плат и прочел за „студените ангели, абстракциите”, чиито сълзи замръзвали в забрало от лед…

Марина почти побягна от него и все пак той успя да й каже в последния момент, че се надява да се срещнат в по-удобно време и по за дълго. Едно особено припламване в чиновнически безстрастния му поглед я прикова. Стори й се, че той знае дори повече от това, което показва, че знае всичко — тайната й, лъжата, но и чистата, безмилостна истина, зовяща живота й. Дали пък не беше луд? Всъщност той май не беше студент, а просто се навърташе из Академията — май нямаше право да кандидатства, но дали лудите нямат право да кандидатстват? От това изкуството по-скоро би загубило, ха-ха, и тя с ужас чу, че се е изсмяла на глас.

— А, ето че те намерих!

Беше Русико — щастлива, разбудена напълно, ослепителна в роклята си от снежнобяла коприна. Прозрачен шал като въздушно крило се развяваше над лъскавата й азиатска коса.

— Сигурно си имала известни затруднения с говоренето днес — каза тя лъчезарно. Изтръпнала, Марина си даде сметка, че Русико говори на български. С гъргорене и чуруликане, но твърде точно. „Все пак от няколко месеца е тук” — помъчи се да се успокои тя, доволна, че е оформила цяло изречение.

— Виждаш ли колко безболезнено беше?

— Аз…

59.

— Не можеш да говориш, знам. Но скоро ще го преодолееш.

Марина искаше да изкрещи, че скоро нищо, нищо няма да й е нужно вече — но както се случва насън, не можеше да изкрещи, не можеше да произнесе нито звук. Изведнъж осъзна, че всичко бе истина — Русико е получила десетте процента от нейните знания, Русико е ограбила собствения й мозък. В кой от двата свята се движеше? Може би бяха сменили местата си? Може би след миг маранята ще се вдигне и над нея ще засияят Андите и Хималаите?

— Но ти изглеждащ много зле — засуети се Русико. — Просто настръхвам, като те гледам. Знаеш ли, отдавна искам да ти предложа нещо, но ти толкова се инатеше заради някакви си десет процента, че не ми стигна смелост. Ела да седнем някъде и ще чуеш нещо може би интересно.

Отново никъде нямаше свободна пейка и двете седнаха на перваза на фонтаните пред Народния театър.

— Обожавам фонтаните — каза Русико, която очевидно не можеше да се нарадва на своя нов език и окръгляше всяка дума като сладкиш. — Какво е фонтанът? Преди всичко фонтанът е изблик, изригване от тъмното в светлото. Какво още? Плисък и песен. И друго? Бяло и чисто струене, хиляди пръски, непрестанен трепет, постоянна несигурност, едновременно движение нагоре и надолу… Не обичам спрели води.

Тя се засмя и Марина си спомни съществото, което се смееше в сънищата й и повтаряше: Аз съм Марина. Не, то не беше Русико. Тя направи жест на нетърпение.

— Виждам, че бързаш. Скоро отварят следобедните редакции, а?

Марина потръпна, както при разговора с момчето.

Русико отново се засмя, завъртя се, както бе седнала, и потопи крака в басейна. Водата плющеше и след миг я намокри цялата. В косите й сияеха капки.

— Днес сключих разкошни сделки — извика Русико, тъй като плисъкът на струите вода я заглушаваше. — Невероятни сделки, просто фантазия. Ще си тръгна богата като царкиня.

Марина забеляза, че за разлика от друг път Русико не носи нищо — нито чанта, нито портмоне, нито поне тефтерче.

60.

— Иска ми се да направя нещо за теб — извика Русико. — Живях при тебе, пък и от словото си ми даде… макар и накрая… Искаш ли да станеш друга жена, да започнеш от съвсем нова позиция?

Двете се погледнаха почти в упор, както наблизо бяха седнали — едната с крака във водата, другата приведена навън. Марина не се и опита да отговори. В очите на Русико видя отразени своите — хладни, помътнели, тези „сестрински”, „съвсем същите” очи — плуваха като удавени риби в осветените откъм дъното ириси на гостенката.

— Любов към съдбата! — присви рамене Русико. Тя, изглежда, намираше в това словосъчетание нещо смешно, защото го изчурулика още веднъж и се засмя. — Ти май не ме разбираш. Аз ще променя нещо съвсем мъничко, съвсем дребничко. Просто ще ти дам един кратък миг, един пейзаж може би или докосване — един поглед на невиждано същество — сама не знам какво, не съм решила още. Миг, един миг само! Цял живот се променя, ако в него има такъв миг. Невероятен, немислим, неизмеримо далечен, но все пак твой — плът от плътта ти, душа от душата ти… Дали ще разбереш? Ти наистина ще си го изживяла, ти и никой друг, защото никой друг вече няма да го притежава. Нещо като цитат, който обаче е изтрит в оригинала. Нещо като крилата фраза, допърхала в познатия до болка текст. Но и това е малко, за да го обясни. Отломък от друг живот, от друга вселена може би, враснали в твоя живот и твоята вселена…

Тя замълча и водата продължи да говори с безбройни разсипвани на прах пръски.

— Но ти — произнесе Марина. Нямаше думи в момента и не знаеше как да изрази това, което вижда — че Русико е никоя, че сама не е наясно кога и къде съществува, мъж ли е или жена, млада ли или старица — всичко това го имаше в нея, тя цялата беше отломъци и кръпки, калейдоскоп от различни съществувания… Такава, значи, беше нейната търговия!

— Разбира се — подхвана Русико неохотно, — замяна трябва да има. Като двама воини, които, докато битката продължава да шуми, в знак на дружба си разменят доспехите. Омир разказва, че Зевс лишил Главк от разсъдък, та дал златни доспехи срещу медни,

61.

но вярвай ми, това не е важно. Важен е жестът — крехък, рискован, но пълен с надежда, за която сам Омир не е можел да подозира… Пък и аз съм, която предлага златото — завърши тя неочаквано рязко. Марина нервно махна с ръка.

— Прави се и по друг начин — продължи Русико и гласът й потъна в някакви странни хрипове. — Ако другият е много слаб, много нуждаещ се… Не можеш да го оставиш да се удави, нали? И подаряваш нещо ей-така, за нищо. Но навярно има все пак от какво да се отървеш? То няма да е вече твое, сякаш никога не е било. Да забравиш — може би истинският дар е в това?

Тя замълча, като че ли заслушана в мислите на Марина — или в нещо по-дълбоко, по-значимо от мислите й — като че ли вместо мълчанието й чуваше реплики, на които отговаряше. Тя водеше с Марина беседа, за която самата Марина не подозираше. Сякаш чувствуваше собственото си говорене, преплитащо се с плясъка на фонтаните — като диалог.

— Ти смяташ своите медни доспехи от глупави случки, от светли сака и съдбоносни целувки за изключително скъпоценни. Както воинът е смятал оръжието за част от себе си, така и ти си мислиш, че мрежата от подобни преживелици е неотделима от теб броня. Има знание, което погубва, прави ни роби. Празни въпроси задаваш, Марина, в празно питане прахосваш живота си!

Марина не слушаше. Взираше се в дъното на алеята. Мъж и жена се приближаваха по нея, без да обръщат внимание на тълпата. Мъжът бе висок, преждевременно побелял, жената — в червен панталон и жълта тениска.

— Отговори ми! — каза властно Русико.

Марина се обърна към нея — безизразна, безмълвна,

— Страх те е — каза Русико.

Тя докосна с мократа си ръка челото на Марина и сребърните й гривни иззвънтяха.

— Няма нужда да ме изпращаш.

— Далече ли…

— Далече.

Двете се изправиха. От роклята на Русико се стичаше вода.

— Това е — каза тя.

62.

Усмихна се и с лицето й се случи нещо странно — разпадна се на хиляди късчета, на безброй искрящи кристалчета, на пръски от пяна и смях. После отново стана сериозна, макар че дълбоко под спокойния поглед смехът продължаваше да ромоли. Обърна се и след миг се изгуби в тълпата.

Сега вече Марина можеше да се насочи към тях. Те бяха завили — може би я бяха видели — и вече имаха значителна преднина. Тя забърза през тълпата, която я блъскаше от всички страни. После изведнъж ги загуби. Усети болка в слънчевия сплит, почти нетърпима. Подпря се на стената, беше вече на „Граф Игнатиев”, задъхана. Болката затихна и тя отново се затича сред подвижния лабиринт от тела.

Настигна ги пред входа на редакцията. Те я видяха и я изчакаха, без да помръднат или предприемат нещо, парализирани. Тя спря между тях и извади ръкописа от чантата си.

— Защо не се прибереш? — попита Аги. — Изглеждаш много зле.

Марина не отговори. Продължи да стои с ръкописа (втори екземпляр) в ръка. Никога двата свята не се бяха доближавали така плътно, никога окото й не бе прониквало с такава страшна двойна сила. Смазваща мощ, бездънна неподвижност се надигна от глъбините и докосна трепетния лик на света.

— Ела да ми кажеш какво мислиш — каза Иван и издърпа листата от стиснатите й пръсти. После извърна към Аги изсулено разкривено лице и подхвърли: — Ама как само стреляше малкият! Пиу-пиу-пиу! А?

Аги не отговори. Той влезе в хладния вход и Марина го последва.

Беше рано и още никой друг не бе дошъл на работа. Иван предпазливо поднесе бузата си за целувка; бил много потен, каза той, по-добре да не го приближава. И той замаха с ръце, сякаш отпъждаше мухи, като същевременно й предлагаше да седне. Тя не се и опитваше да го приближи, нито пък се сещаше да седне.

— Седни, седни! — повтори той и сам се отпусна зад бюрото си. Марина машинално се подпря на ръба на стола.

— Как ти се видя? — попита той дрезгаво и посочи с поглед ръкописа.

63.

От гърлото на Марина се раздаде някакво стържене.

— Не мога да разбера едно — каза тихо Иван. — За какво ти е истината?

Двамата се погледнаха. Той й се видя уморен, смазан. Най-сетне като че ли не можеше повече да се съпротивлява, да измисля, да лъже: беше рухнал. И заедно с това се бе състарил, изглеждаше поне петдесетгодишен. Едри капки пот се стичаха по оплешивяващото му чело, алено под бялата коса.

— Уморен съм, Марина. Сам не знам какво става с мене.

Гласът му звучеше вяло. Той вече не се опитваше да я убеждава.

—    Не мога — каза Иван. — Стар съм вече.

След малко допълни:

— Животът е толкова кратък.

На излизане тя се спря и се вгледа пред себе си. Гледането й костваше сега върховни усилия, сякаш зрението й изригваше от неизмерима дълбочина и просвредляваше цели светлинни години, за да се измъкне навън. Една топола стоеше в края на улицата. Беше я виждала много пъти да трепти и обръща листата си, ту светли, ту тъмни. Сега тя не трептеше. Всяко листо бе изрязано навътре в небесните пространства, толкова навътре, че съвпадаше с листата на предвечната топола там нейде, в бездънните сфери.

Това бе истината и истината бе краят — на любовта, може би на света. Нима който обича истината, не обича живота? Или не истина, а смърт бе желала тя, стремейки се към покоя и чистотата на съвършената яснота? Истина или смърт, тя я беше получила — Иван се бе отрекъл от нея и световете се бяха слели. О, той я бе молил в съня й: не гледай! Нека лъжата, любовта, животът да продължат. Но можеш ли в съня си да затвориш очите си?

Едно-единствено петно се движеше сред пейзажа — бяло и леко, непостоянно като облаче пара, то я приближаваше. Нима беше шалът на Русико? Нима Русико не бе заминала още? Порив на внезапно надигнал се вятър дръпна шала и откри съвсем друго лице. Но какво й струваше на Русико да бъде с друго лице? Какво й струваше да отметне русите си коси и през смях да каже: Аз съм Марина?

64.

Отново се бе озовала при фонтаните. Не се запита защо пейките са опустели, кога се е свечерило. Отпусна се на една от тях и усети смъртна умора. Заслуша се в шума на водата — изригване от тъмното в светлото, непрестанно трептене на хиляди пръски, едновременно изблик и падане…

Беше изгрев и океанът спокоен — кристална изумрудена зеница. На необятния плаж, ослепително бял, нямаше жива душа освен нея и мъжа, който вървеше насреща й. Тъй ясно беше всичко, тъй отчетливо, че всяко зрънце пясък се окръгляше като мъничка планета. Стъпките й разпиляваха тези разноцветни светове в струйки искри. Мъжът беше още далече. Докато безмълвно се приближаваха, тя видя от вълните да изпълзява странно пламтящо създание, цялото в оранж и пурпур, с гребен и бодливи крачета, и едно-единствено мастиленосиньо око.

Ледена тръпка премина по кожата й и я събуди. Хладни, прозрачни, фонтаните продължаваха да струят. Никога ръцете й нямаше да докоснат неговите. Друг сън, друг живот. Какви светове бяха отминали край нея, какви ли вселени бе проиграла? Коя е била тя, чийто път бе пресякло малкото огнено създание? И защо бе избрала да се лиши от тези леки, щастливи стъпки, от влажното сутрешно докосване на пясъка, от радостното приближаване? Мъртва може би? Или странстваща сред светове, където никога не е била? Или под ведрината се усещаше потаен, неразбираем докрай мрак? Морски пръски ли студенееха по лицето й или сълзи?

Все едно, сега това беше Марина, неин и ничий друг беше този поглед, прояснен от очакване, тези ръце, които никога нямаше да я докоснат. Надсмиваше ли се Русико, та от своите страшни, безмерни простори бе подхвърлила тези трошици? Или бе искала да я накаже, задето бе така стисната, така мизерна? Или от милост й беше подарила тази тъга — така неизмерима, така непоправима — тъгата да е вървяла към него спокойна надежда и никога да не го приближи на разстояние за докосване — че в сравнение с тази тъга собствената й сляпа мъка най-сетне да се сгърчи в това едно съществувание, което й бе дадено и което не изчерпваше света.

65.

“Билет за Вега”, Билет за Вега, изд. „Христо Г. Данов”, Пловдив, 1990, 5 -14.

Всеки ден, вместо да си идва вкъщи за обедната почивка, баща ми ме водеше на реката. В тези часове на жесток пек там заварвахме само играчите на бридж, които се пържеха като гущери върху дигата и се сливаха с пясъка и камъните. Точно срещу плажа имаше горист остров. Сред трептенето на вълните неговата плътност и обемност, неговата кадифена зеленина изглеждаха нереални. Спусках се в топлата мътна вода и кожата ми моментално обрастваше в сребристозеленикава ципица. Мечтаех си някой ден да доплувам до острова и да отъркам буза о мъхнатото му лице. Баща ми ме наричаше “рибоче” — толкова добре ми се удаваше плуването. После двамата обядвахме таратор и миш-маш и той се връщаше в канцеларията.

Това беше лятото, в което Анелия се появи само за да ме остави отново в този пейзаж от камък и пясък, който оттогава ме заобикаля. Живеехме във Видин — град, богат с древни мухлясали зидове. Привечер пред всички порти и входове излизаха жени в пеньоари от лъскав брилянт, нашарен с орнаменти. Те ме изпълваха с неясни опасения. При всичката им мудност усещах в застиналите им пози енергия, която ме озадачаваше. Бях десетгодишна по онова време и смятах, че докато порасна, в света ще настъпят изумителни промени. Затова гледах с пренебрежение сънливия Видин, жените, които разговаряха по пеньоари пред входовете, играчите на бридж, наметнали на раменете си ярки хавлиени кърпи, за да не изчезнат в опеченото сиво на дигата, и дори баща си, който ме учеше да плувам и отчаяно се опитваше да ми втълпи разни истини за живота. Сред тези истини беше необходимостта от домакинствуване — необходимост, която стоеше много високо в скалата на неговите ценности поне що се отнася до мене. Аз се усмихвах високомерно и тайнствено в предчувствие за робите, наречени „роботи”, които човекът щеше да изтръгне от мъката и необвързаността на първичните елементи, за да му служат.

Анелия пристигна един следобед. Когато отворих вратата, тя леко се бе наклонила напред, сякаш се опираше в невидима преграда.

— Тук ли живеят Найденови? — попита тя бавно и колебливо.

— Ние сме — отговорих аз. — На табелката пише.

— Аха — промълви тя все така несигурно. — Не обърнах внимание.

Този неин странен, затруднен изговор беше първото, което ме впечатли у нея. Не беше заекване, а по-скоро някаква нерешителност, която я караше да спира по средата на думите, сякаш се съмнява в смисъла или уместността им. Ако не беше безупречното й произношение, човек би могъл да я помисли за чужденка.

— А вие коя сте? —попитах аз.

Тя се наведе бързо и рязко през невидимата преграда, о която се опираше до тоя момент, и прошепна на ухото ми:

— Аз идвам от Вега. Но никой, никой не трябва да знае това.

Тя въздъхна с облекчение, като че ли освободена от някакъв товар, взе пътната си чанта, ритна след себе си вратата, за да се затвори, и се запъти към хола.

— Другите хора ме мислят за Анелия — изговори тя бавно, докато се настаняваше в едното кресло. — Мислят, че съм твоя братовчедка и живея в Плевен. Това е удобно. Най-добре ме наричай Анелия и ти.

Внимателно я наблюдавах. Беше облечена в панталон от син шлиферен плат и синя памучна ризка с джобче. На джобчето беше избродиран нескопосан самолет. Имах съвсем същата ризка, само че по-малка, разбира се, купена на местния панаир.

— Не е вярно, че идваш от Вега.

— Много ми беше трудно да науча езика ви — продължи тя невъзмутимо и опъна краката си напред. — А отначало дори трябваше да се преструвам на бебе

6.

и да мяукам и квича като някакво животинче. После обаче свикнах. Но все пак е уморително: Вашите думи са остри и груби като камъчета и разраняват устата ми.

И тя обърна устните си навън и показа пресъхналата и напукана кожа, от която бликаха капки кръв.

— Но затова пък живея между вас, нали? — каза Анелия бодро, макар че подпухналите й розови бърнички все така мудно се движеха. — Как мислиш, Наде, струва ли си малко кръв и болка, за да се живее на вашата планета? Все пак любопитно е.

Тя се изправи бързо и застана пред големия френски прозорец.

— Тополи, облаци, остров сред реката, мирис на чимшир и звук от игра на валамета. Не е лошо.

— Но защо не говориш по-малко? — попитах аз, смаяна от голямото й нещастие.

— Много просто — каза тя, обърна се и вторачи в мене косите си сини очи, които святкаха като прозрачни скъпоценни камъни между черните й мигли. — Я ми кажи колко езика съществуват?

— Колкото народи, толкова и езици — отговорих важно.

— А, не за това питам. Те са все еднакви, тези ваши езици. Аз те питам за езика на камъните например, които някой планинар подритва от върха и те подскачат надолу и възклицават: чинг-чонг, чинг-чонг. Или за водата, която премята белите си езичета и мърмори билибом-балалом. Или за езика на боровете, които се оплакват при снежна буря. Всичко си има свой, различен език. Вегианците също. Е добре, я си представи, че ти е хрумнало да не приказваш вече по човешки, а само като боровете при буря да повтаряш криук-креук. Какво ще стане тогава?

Аз не знаех.

— Ще забравиш езика на хората, това ще стане. Отгоре на всичко страшно ще се уморяваш и много ще те боли, защото езикът на боровете е мъчен, особено когато не си бор. Ще трябва цялата да се извиваш ето така — и тя протегна ръце нагоре и започна стремително да се извива наляво и надясно — и още от корема и червата през гърдите и гърлото да казваш с цялото си тяло креуук-криууук. Защото голяма тъга и

7.

голяма мъка е да си бор, бурята да те шиба, вятърът да фучи, преспите да те засипват, но ти да стоиш гордо изправен и да хвърляш в лицето на стихиите своите непреклонни борски думи.

В края на тая дълга реч от устните на Анелия бликна кръв, тя замълча и започна да се бърше с петносаната кърпичка, която извади от джоба си.

— Но ако ти хрумне съвсем да мълчиш и мълчиш, и мълчиш — каза тя след малко, — току-виж, станал си като камъните, дето трябва някой планинар да ги подритне, за да кажат своето чинг-чонг. Тъжен е животът на камъните. Те все чакат.

А вегианският?

— О, той е хубав, много хубав.

— По-хубав oт човешкия?

— Разбира се.

— Кажи ми нещо на вегиански.

— Но ти няма да ме чуеш, рибоче. Какво ще кажеш за един плаж, а?

Така в този ден два пъти ходих на плаж. Анелия не пожела да плува, но се радваше на моите успехи.

— Хайде, златна рибке — крещеше тя от брега и облизваше устни. — Дай да видим с каква скорост ще доплуваш до мене.

Когато излязох и зъбите ми се разтракаха, тя одобрително кимна с глава.

— Не е зле — каза. — Някой ден, току-виж,— стигнала си до оня остров.

Гледан през широката ивица от трептящи вълнички, той приличаше на сънуван остров — неподвижен, обемен, мъхнатозелен.

Вечерта баща ми не изглеждаше въодушевен от това, че сме ходили на реката. Анелия напрегнато седеше в креслото. Беше леко наведена напред както при идването си. Бляскащите й очи бяха внимателно насочени към баща ми — кестеняв мъж със слабо неправилно лице, едновременно разсеяно и тревожно.

— Ще бъдем много внимателни — промълви тя, без да помръдне.

— Добре, добре, мойто момиче — каза баща ми нервно и бързо. — Разчитам на тебе, голяма си вече.

Но не изглеждаше убеден и дълго пуши на балкона. Аз, разбира се, бях доволна. Не само защото Анелия

8.

умееше да крещи насърчително от брега: „Хайде, рибле, рибчице, рибке”, докато плувах към нея, цялата обрасла в сребристозеленикавата ципа на живеещите в дълбокото, и не само поради разходките, които правехме с нея из града. Винаги откривахме по нещо ново при нашите разходки — подземия, зидове, камъни, облепени с миди, метеорни отломъци. Небето, морето и хората, — всичко, преминало оттук, бе оставило подписа си и ние се провирахме из тайнствени проходчета, лазехме, ровехме и разчитахме. Анелия задаваше трудни въпроси. „Кой камък е по-свободен — питаше тя, — оня, дето е зазидан, или оня, дето се търкаля по пътя?” „Оня, дето се търкаля” — казвах аз. „Но нали всеки може съвсем лесно да го подритне, докато с камъка в стената би било доста трудно.” „Да, ама как иначе ще каже чинг-чонг” — възразявах тържествуващо. Анелия като че ли се съмняваше. „На мен пък ми дойде друго наум — мълвеше тя с мъка. — Ами ако не иска да казва чинг-чонг? Може би той си има друг език, много по-хубав, само че ние не умеем да го чуем. А?”

Понякога тя нито говореше, нито правеше нещо. Само ме наблюдаваше и едва-едва се усмихваше.

— Кажи ми нещо за Вега — молех я аз.

— За Вега ли? — питаше тя колебливо. — Вега? А ти как си я представяш?

— Сигурно е много хубаво.

— Хубаво, ама как?

— Сигурно няма войни. Хората знаят страшно много. Има лилави дървета. Всички са щастливи.

— Я го виж ти риблето — клатеше глава тя. — Лилави дървета му се приискали.

Съседките проявяваха голям интерес към нас. Когато минавахме покрай пъстрите им групички, те прекъсваха приказките си и ни гледаха с едрите си месести лица. Едва ли можеше да се намери на света нещо по-мудно и неотклонно от техните погледи. Често спираха Анелия и я разпитваха. Тя разправяше за Плевен и всички други лъжи. Веднъж една от тях започна шепнешком да ме съветва да съм послушна и добра с Анелия. Разсмя ме тая жена.

Най-доволна бях от това, че Анелия спеше в моята стая. Макар че никога не бях признавала, аз се страхувах

9.

от тъмното. По цели нощи не мигвах. Вцепенена от ужас, наблюдавах как светлото перде потръпва на вятъра като оживяло. „Помощ, помощ” — хриптеше то с оскъдния си гласец. Струваше ми се, че до рамките на прозореца са се долепили две жени в гръцки надиплени дрехи, които подпират свода му. При все това той зееше като огромен портал към неизвестно какво. Този портал пред очите ми растеше, растеше и едновременно се усилваше неестествената светлина, която очертаваше силуетите на жените. Никога не ми стигна смелост да изтичам до прозореца и да видя безобидната гледка — пустата уличка, лампите, осветените корони на дърветата. Но присъствието на Анелия скоро престана да ме успокоява и равното й дишане не пропъждаше неистовия ми страх. Една нощ тя се надигна с въздишка, седна на моето легло и попита:

—Защо плачеш, дете?

— Не плача.

— По бузите ти има сълзи.

— Страх ме е от тъмното.

— Защо пък от тъмното? — въздъхна тя пак. — Тъмното е просто една друга страна, в която окото ти още не умее да отиде. То още няма билет за там, разбираш ли? Затова не може да пресече границата. Нищо страшно няма тук, нали? Където започва тъмнината, там свършва окото ти. Но там не свършва блясъкът на света.

Тя замълча. Много ми се искаше да хване ръката ми, но тя не го направи. Никога не ме докосваше. Никога не ме подемаше, за да ме извади от водата, никога не ме потупваше, не се бореше с мене, не ме галеше. Сега седеше в тъмното, далечна и спокойна, и само косите й очи блещукаха като две парченца лед.

— Мракът е някой, който мълчи и размишлява за себе си — заговори тя след малко. — Той е обгърнал коленете си с ръце и цял се е свил на кълбо. А може би съвсем не мълчи, но ние не го чуваме. Може би там, където виждаме тъмнина и мълчание, всъщност има градини с рози и водоскоци. А? Или лилави дървета.

Тя продължи да говори все по-тихо и по-тихо. Бавният й колеблив глас ме унесе. Безгрижна и олекнала, преминах в сънищата. Подскачах от астероид на астероид,

10.

от планета на планета, от звезда на звезда. Бях заобиколена от хладния блясък на кристали, от скалисти лунни пейзажи, от безшумните вихри на пламтящи слънца. Над главата ми се разгръщаха разноцветни студени небеса; бродех сама в сребърния си скафандър сред отровни атмосфери от метан и амоняк, край пустошта на морета от втечнени газове; държах в ръце непознати смразени форми, до които никой друг не се бе докосвал. Блещукащите очи на Анелия ме пронизваха сред сиянието на минерални планини и ледени айсберги и ме притегляха след себе си. Когато се събудих, най-страшното се беше случило и аз не усетих никакъв страх. Сводът на прозореца се бе вдигнал до звездите, двете жени бяха слезли и седяха на столовете между моето легло и леглото на Анелия. Отначало не ги виждах ясно. Постепенно започнаха да се очертават възмесестите им лица с прави гръцки носове и гънките на туниките им. Колкото по-добре виждах, толкова повече ми се струваше, че тия туники леко лъщят. Скоро не можеше да има съмнение, че те не са едноцветни, както си мислех в първите минути, а са шарени, като че ли покрити с пищни орнаменти. С известно смущение разбрах, че това беше всъщност брилянт, най-обикновен брилянт. Изненадана от откритието си, не забелязах кога съм почнала да разбирам думите им. Те неусетно се откроиха от смътния мълвеж на нощта.

— Няма какво да говорим повече, момичето ми — каза едната и кихна. — Сама трябва да си се убедила, че тая работа няма да я бъде, както си я намислила. Нали затова те пратихме тук!

— Нямаше да ти се месим — каза другата. Нейният глас също звучеше доста хремаво — и как не, след като толкова нощи наред бяха подпирали прозореца! — Но ти си употребила непозволени енергии. Съществото ще се развие, вярно е, но за твоя сметка. Нима това е решение на проблема?

— Пък и ти си прекалила, прекалила — подхвана първата. — Опасността, която те застрашава, е вече съвсем реална.

Тя отново кихна, извади от джоба на туниката си носна кърпа и се изсекна. Когато заговори, гласът й звучеше сякаш го прекарват през памук.

11.

— Смърт или деградация, мойто момиче — изгъгна тя. — Такава е цената. Знаеш какво става с теб следа всеки такъв експеримент. С тия неща шега не бива. Малката русалка, която се обрича на страдание, за да получи душа — това всеки ще го разбере. Но желанието да се разпаднеш, да се превърнеш на пяна, за да постигнеш съмнителното усъвършенствуване на по- нисше същество…

Настъпи пауза, в която двете се секнеха и кихаха. После търсиха някакво мехлемче за нос, което така и не се намери.

— Не че всичко е отишло съвсем на вятъра — каза накрая втората, примирена с изчезването на мехлемчето. — Съществото ще развие необикновени способности. Навярно ще се насочи към наука, свързана с макроявленията. Ще направи важни открития, ще постигне много. Ще бъде нещастно дълбоко в себе си, но ще обича съдбата си. Възможно е да си измисли чудновато хоби, свързано с плуване или гмуркане. Основните неща, които си се опитала да му дадеш, то ще преведе в свои понятия и там, където си му показвала чудесата на мисълта, то ще вижда блещукане на минерали. Ако смятащ, че всичко това струва колкото тебе…

— Няма какво да говорим, няма какво да говорим. Експериментът трябва да се прекрати. Поради лошото ти справяне ще трябва да повториш тоя курс другаде.

— Надя е будна — каза в тоя момент Анелия, която седеше вцепенено на леглото си, наведена напред. — Вие не забелязахте, че Надя е будна и слуша.

На другия ден времето беше лошо. Високи бели облаци застилаха с равен тънък слой небето и пропускаха противна застинала светлика. Баща ми, нервен и напрегнат, какъвто си беше напоследък, подхвърли, че е по-добре да не ходим на плаж тая сутрин. Все пак ние отидохме. Горещината и задухата под похлупака на облаците бяха толкова нетърпими, че само най-упоритите бриджьори бяха останали. Дори под ярките хавлиени кърпи те приличаха на купчинки пясък. Съблякохме се някак мудно поради зноя и моята синя ризка с избродиран самолет — аз все нея носех, откакто Анелия беше дошла — падна върху нейната. Помнех всеки миг от преживяната нощ — сияйните

12.

светове, сред които се бях скитала, двете жени, в които се бяха превърнали рамките на прозореца, самия прозорец, опрян в звездите.

— Анелия — казах тържествено, като ровех с крак в нажежения пясък, — ти никога, никога няма да си отидеш от мене, нали?

— Няма — каза тя. — Никога, никога.

— И винаги ще бъдеш с мен?

— Ще бъда.

— И ще отидем двете на Вега?

Тя само ме погледна. После попита каква ще стана като порасна. Астрономка, казах аз. Тя се поинтересува защо. Отговорих й, че звездите ми харесват. Тя кимна и наведе глава настрани.

Спуснах се във водата и започнах да плувам. Исках да вляза колкото се може по-навътре и да докажа на Анелия, че не съм страхлива, както навярно си мислеше след снощната случка. Пък и плуването навътре напряко на течението ме изпълни с неусещан дотогава възторг. В един миг топлата дунавска мътилка се превърна в разтопено сребро. Сега вече не трябваше да преодолявам водата, а тя ме носеше. Стори ми се, че с един удар мога да я разсека, да изляза от нея, като от прозрачна плацента и да се озова където си искам, на Вега дори. Почувствувах се могъща. Почувствувах у себе си, свита на кълбо, бъдещата астрономка, която щях да стана. Тя мълчеше и размишляваше, но беше тук. Зеленият горист остров се люшкаше в ослепителните вълни — плътен и нереален. При всяко замахване с ръка пръстите ми го докосваха и потъваха в него като в кадифе. Мислех си, че Анелия не може да е останала зад мене сред пясъка и камъните, а навярно вече ме чака на острова. Тя стои там и вика насърчително: „Хайде, рибле!” Мислех си също, че, доколкото ми беше известно, тоя остров може да се казва и Вега. Във всеки случай, Анелия беше там. Удвоих усилията си, загребвайки водата с посребрени крайници. Когато водовъртежът ме поде и преобърна, бях толкова изтощена, че без съпротива се хлъзнах в мелницата от мътни струи.

— Хвани се за мене — изкрещя Анелия, притегляйки ме за кръста и от устните й бликна струйка кръв. Ръката, с която ме обгръщаше, беше леденостудена. Тя

13.

дишаше тежко и очите й се притваряха сред пръските и пяната. През мътилката и задушливото чувство гледах и разбирах, че тя страшно разчита на нашето общо плуване и все пак знае, че с нищо не мога да помогна. И аз наистина не можех. Бях увиснала като воденичен камък на шията й. Можех само да се притискам все по-плътно и по-плътно до тялото й с надеждата, че ще се превърна в щит или дреха, за да не изтече то в пяната. Бяхме на половината път, когато тя извърна към мене разкривено от болка лице.

— Кракът ми се схваща — прошепна тя и нови струйка кръв бликна от устата й.

Тя не продума никога вече. След няколко мига ни издърпаха в спасителната лодка. Спасителите се чудеха на бързината, с която Анелия бе доплувала до мене. Анелия лежеше със затворени очи и мълчеше. Следващите два дни прекара свита на кълбо, прегърнала коленете си с ръце. Не помръдваше и не казваше нищо. Обясниха ми, че не е мъртва, онемяла е. „Тя e болна, много болна” — повтаряха съседките.

Стърчах до нея трескава и разплакана, макар и да знаех, че вътре в себе си тя продължава да говори, просто аз нямах ухо да навляза в мълчанието й. После хората, които другите смятаха нейни родители, дойдоха от Плевен и я отведоха. По-късно им писах, търсих ги, но те се бяха преместили. Никой не знаеше къде. С течение на годините започнах да се съмнявам дали Анелия наистина я е имало, или само съм я мечтала, след което тя се е свила на кълбо в мене, за да се разгърна аз — такава, каквато съм — тъжна й крайна.

Иначе погледнато, постигнах доста. Занимавам се с еволюцията на звездите. Брилянтни пеньоари не нося. Все така обичам да плувам. Обичам самотните плажове. Обичам да се отпусна по гръб във водата и да затворя очи. Ако престоя достатъчно дълго, възвръща се сигурността ми, че Анелия наистина я е имало: тя е тук, с мен, както ми обеща; че тя не може да ме е оставила завинаги сред тези пейзажи от пясък, вода и скали; че щом погледна отново, ще я видя как размахва ръце и ме вика.

14.